Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Тук е — каза Гилермина, след като повървяха малко по улица „Бастеро“ и свиха зад един ъгъл.

Не след дълго те се озоваха в едно правоъгълно патио. Хасинта погледна нагоре и видя два реда външни коридори със зидани парапети и дървени колони, боядисани в охра, много проснато пране, много жълти долни фусти, много руна, сложени да съхнат, и чу жужене като рояк. В патиото, павирано само тук-таме, но повечето голо, постлано с пръст, имаше деца от единия и другия пол на различна възраст: една дангалачка, на главата с червена забрадка, цялата в дупки или с отверстия , както би казал Апариси; друго с бяла забрадка, а трето — с непокрити рошави коси. То носеше пантофки от кожени изрезки, а другото — фини ботинки с бели, ала вече измачкани кончови и с изкривени токове. Децата бяха най-различни. Имаше такива, които ходят на училище с чанти, имаше боси палавници, които още само играят. Малко се различаваха по облеклото, а още по-малко по говора, който беше груб и с диалектни извивки.

— Момче-е-е… глей тоа … Ще ти разбия мутрата… да знаа-а-еш…

— Виждаш ли тая фанфаронка? — каза Гилермина на своята приятелка. — Тя е една от дъщерите на Идо… Тая, тая, дето подскача като скакалец… Ей, момиче!… Не чуват… Елате тука.

Всички деца, момчета и момичета, се втренчиха в двете госпожи, мълчейки полуподигравателно-полупочтително, без да се решат да се приближат. Приближаваха малко по малко шест или осем сивокафяви гълъба с преливащи се отблясъци по шиите, много хубави и охранени. Вървяха много доверчиво, поклащайки тела като кокетки, кълвейки по земята каквото намерят, и бяха тъй кротки, че дойдоха, без да се уплашат, съвсем близо до госпожите. Изведнъж хвръкнаха и кацнаха на покрива. От някои врати жени изнасяха столове и маси и рогозки за проветряване. От други излизаше нещо като облак дим — беше прахоляк от метене. Някои обитателки решеха черните си мазни плитки или русите си дълги коси и бяха метнали цялата тая растителност върху лицето си като було. Други излизаха, влачейки подпетени обувки по очукания калдаръм, и като видеха пришълките, изтичваха в бърлогите си, за да викнат други съседки, и новината се разнасяше, а през решетестите прозорци се подаваха сресани или полусресани глави.

— Ей, дечица, елате тука! — повтори Гилермина.

И те запристъпваха в редици, като пред атака. Някои по-решителни, с ръце отзад, поглеждаха двете дами най-нахално. Ала едно момче, което несъмнено имаше кавалерски наклонности, свали от главата си някаква дрипа, която играеше ролята на шапка, и ги попита кого търсят.

— Ти на господин Идо ли си?

Хлапакът отвърна, че не е и веднага от групата се отдели момичето с дългите мотовилки, с чорлавите коси и с обущата от изрезки, разбутвайки с лакти всички останали момчета и момичета, които вече се скупчваха около дамите.

— Горе ли е баща ви?

Малката отговори, че е там, и от този момент се превърна в пазителка на обществения ред. Не пускаше никого да се приближи; искаше всички хъшлаци да се разотидат и само тя да заведе двете дами до горе.

— Ама че досадни, ама че нахални!… Искат да си пъхат носа във всичко… Назад, обесници, назад… Махайте се отпреде ни, сторете път!

Мечтата й беше да върви отпред. Би желала да има едно звънче, за да звъни по тия коридори, та всички да научат какви гости идват в къщата им.

— Момиче, не е необходимо да ни придружаваш — каза Гилермина, която не обичаше някой да се блъска толкова за нея, — стига ни да знаем, че са в къщи.

Ала дългокраката не вземаше от дума. На първото стъпало на стълбата беше седнала една жена с кошница, която продаваше попреминали смокини, и дългораната за малко не стъпи с обувката си от изрезки право върху главата й. И то само защото жената не се отдръпна на минутата, за да стори път…

— Виж ти къде си се плоснала, вещице!… Изчезвай или ще те разпердушиня с един ритник…

Те се качиха, но на Хасинта все още й се искаше да разгледа добре всички хлапета, които оставаха в патиото. Някъде в дъното тя беше съгледала две момченца и едно момиченце. Едно от тях беше русо и около тригодишно. Децата си играеха с глина — най-евтината позната играчка. Месеха я, за да правят питки колкото големи пари . Момиченцето, което беше по-голямо, бе построило малка пещ с парчета от тухли, а вдясно от нея имаше един куп хлябове, кифли и питки — всичко все от същото тесто, което тъй много изобилствуваше там. Госпожа Санта Крус разгледа отдалеч тази група. Дали някое от тях? Сърцето й подскачаше и тя не се решаваше да попита дългокраката. На последното стъпало на стълбата те срещнаха друго препятствие — две момиченца и три малчуганчета, едно от които в пелени, препречваха пътя. Момичетата си играеха с фин пясък за търкане на съдове. Сукалчето, повито, с извадени крачета и ръчички, бе оставено на земята и ревеше, без някой да му обръща внимание. Двете момиченца бяха разстлали пясъка и тук-таме бяха поставили различни пръчици с връвчици и парцалчета. Това наподобяваше простора за пране в манастира „Инхуриас“.