Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Откакто се спомена за изгубената банкнота, Идо не вдигна вече очи от работата си. Той се срамуваше от тази небрежност, която беше допуснал, сякаш беше престъпление.

— Но първото, което трябва да сторите — извести госпожа Пачеко, — е да запишете в някое училище тия двама дангалаци и малката си вагабонтка.

— Не ги пращам, защото ме е срам да излизат на улицата толкоз скъсани.

— Няма значение. Освен туй ние с тази приятелка ще ви дадем някои дрехи за децата. А големият припечелва ли нещо?

— Припечелва по пет реала в една печатница. Ама не е сериозен. Когато му скимне, зарязва работата и отива на борбите с бичета в Хетафе или Леганес 177 177 Предградие на Мадрид с лудница. — Б.пр. и не се връща по три дни. Иска да става тореадор и туй ни тормози. Ходи всеки следобед в кланицата, когато колят добитъка, а в къщи насън говори, че бил забил бандерилите 178 178 Късо копие, украсено с ленти, което бикоборците забиват във врата на биковете, за да ги раздразнят. — Б.пр. .

— А вие — обърна се Хасинта към Росита — с какво се занимавате?

Росита се изчерви цялата. Щеше да отговори, ала майка й, която държеше думата от името на цялото семейство, отговори:

— Фризьорка е… Учи се от една съседка. Има вече няколко клиентки. Но не й плащат, разбира се… Тя е наивна, а щом не й дават нищо на ръка, няма файда. Аз й викам да не става будала, а да е по-нахална; ама… нали я виждате. Като баща си — ако не го измами един, ще го измамят двама.

Гилермина, след като извади няколко купона, подобни на билети за театър, и даде на нещастното семейство колкото му трябваха да си набави нахут, хляб и месо за половин седмица, каза, че си тръгва. Ала Хасинта не се съгласи да си тръгне толкова скоро. Беше отишла там с определена цел и за нищо на света не би си тръгнала, без да направи поне опит да я осъществи. На няколко пъти й беше на езика да попита дон Хосе, а той я гледаше, сякаш казваше: „Умирам от желание да ме попитате за Питусо .“ Най-сетне дамата се реши да наруши мълчанието по един тъй важен въпрос и като стана, пристъпи няколко крачки към Идо. На него му бе достатъчно само да види, че тя става, и като излезе бързо от стаята, върна се след малко, като водеше едно дете за ръка.

„О, господи!…“ — възкликна госпожа Пачеко, като видя да влиза едно паляче, а и всички останали издадоха подобни възклицания, като погледнаха детето с тъй обилно начернено лице, че никъде не личеше цветът на кожата му. От ръцете му капеше зифт, а в дрехите му другите деца бяха избърсали своите премърляви ръце. Питусо имаше черна коса. Червените му устни сред зифт превъзхождаха и най-чистия корал. Зъбчетата му блестяха, сякаш бяха от кристал. Езикът, който плезеше, понеже вярваше, че всяко негърче, за да бъде негърче, трябва да се плези, колкото се може повече, приличаше на листенце от роза.

„Какъв ужас!… Ах, вагабонти…! Благословени боже, как са го нагласили… Браво, много си хубав…“ Съседките се струпаха до вратите, като се смееха и вдигаха врява. Хасинта беше ужасена и нажалена. През главата й минаха странни мисли — петното на греха беше толкова голямо, че простираше сянката си даже върху невинността; а проклетникът се смееше зад дяволската си маска, радостен от това, че всички се занимават с него, макар и за да го подиграват. Никанора остави боите си, за да изтича след вагабонтите и дългунката, която сигурно също имаше пръст в тая лудория. Смелостта на негърчето не познаваше граници и то протегна омърляните си ръце към тъй нагиздената госпожа, която толкова го гледаше. „Махни се оттам, дяволче… махни оттам тия ръце“ — му извикаха. Като видя, че не го оставят да пипне никого и че видът му предизвиква смях, момчето затропа с крака сред кръга от хора, като плезеше език и показваше десетте си пръста като лапи с нокти. По този начин, според него, имаше вид на някаква много лоша гадина, която ядеше хора или поне искаше да ги изяде.

Чу се как Никанора, вбесена, налагаше децата си и как те хленчеха. Питусо започна скоро да се изморява от ролята си на маймунка, защото туй, че не можеше да се лепне за никого, не беше много забавно. Най-доброто, което можеше да стори в своето неловко положение, беше да пъхне пръстите си в устата; ала оная дяволска чернилка имаше тъй лош вкус, че скоро трябваше да ги извади.

— Да не е отрова това? — забеляза Хасинта разтревожена. — Нека го измият, защо не го измият?

— Много си хубав, Хуанин — каза му Идо. — А тази госпожа иска да те целуне!