Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Винаги тъпчеше джобовете си с дреболии, които показваше на приятелките си, за да си изгледат очите по тях. Това бяха кабарчета с позлатени главички, телени копчета, бронзирани пръстенчета, токи, парчета гласпапир, останки от мостри и от счупени предмети. Ала онова, което най-много ценеше и поради това го показваше само в определени дни, беше нейната колекция от етикети — парченца зелена хартия, изрязани от непригодните пакети, на които имаше прословутия английски герб с жартиерата, леопарда и еднорога. На всички тях се четеше: Бирмингам. „Виждате ли?… Този господин Бирмингам е оня, дето си пише писма с татко ми всеки ден на английски; и са такива приятели, че винаги го кани да отиде там; а неотдавна в една кутия от гвоздеи му изпрати пушен свински бут, който миришеше сякаш на пърлено, и едно ей такова тортище, гледайте, колкото мангала на доня Калиста, в което имаше много дребнички стафиди и пареше като люта чушка, ама мно’о вкусно, мно’о вкусно.“

Надутостта на малката Морено се основаваше на това, че носеше хартийки с пъстри фигурки и букви, на които пишеше нещо за хапчета, за лакове или за съставки за боядисване на косата. Показваше ги една по една, като оставяше за накрая големия ефект, който се състоеше в това да извади ненадейно забрадката и да я поднесе под носа на приятелките си, като им казваше: „Ми’ишете“ Наистина другите оставаха полузамаяни от силния мирис на одеколон или на парфюм „Седемте разбойника“ , който забрадката излъчваше. За миг онемяваха от възхищение, ала полека-лека се съвземаха и Еулалия, чиято гордост рядко се признаваше за победена, изваждаше позлатено винтче без главичка или парче от минерала талк, като казваше, че от тях щяла да направи огледало. Трудно беше обаче да се изтрие приятното впечатление и успехът на парфюма. Железарката, позасрамена, трябваше да прибере дреболийките, след като чуеше наистина несправедливи коментари. Дрогеристката правеше много гнуслива физиономия, като казваше: „Уф, как смърди туй; я прибери, прибери тия просташки неща.“

На другия ден Барбарита, която не искаше да остане назад, носеше много редки хартийки от опаковки, целите изписани с китайски заврънкулки. След като си придадеше голяма важност, тя се преструваше, че вади и наново прибира хартията, с което възбуждаше любопитството на другите до нервно недоволство, и тогава ненадейно я поднасяше под носа на приятелките си, като казваше с победоносен глас: „А туй?“ Кастита и Еулалия биваха замайвани от азиатското благовоние, люшкащи се между възхищението и завистта; ала в края на краищата нямаха друг изход и не им оставаше нищо друго, освен да унизят гордостта си пред онази миризмица на малката Арнайс и я молеха смирено да им даде да я опитат пак. Барбарита не обичаше да пропилява съкровището си и едва приближила хартията до протегнатите нослета на другите, пак я прибираше грижливо и скъпернически, боейки се, че благоуханието ще избяга през дихателните пътища на приятелките й, както изчезва пушекът през гърлото на комин. Тягата на споменатите обонятелни пътища беше страхотна. В последна сметка двете малки приятелки, а и другите, които приближаваха, подтиквани от любопитство, а дори и самата доня Калиста, която имаше навика да слиза до равнището на фамилиарността с богатите ученички, признаваха, надмогнали всяко чувство на завист, че никое момиче няма толкова хубави неща, както това от филипинския магазин.

Това момиченце, пък и други от квартала, много нагиздени от майките си, сресани в стил „маха“, с гребенче и цветя в косата, а на раменете с манилска кърпа, от тия, дето им казват по снагата , се събираха под една колонада на улица „Постас“, за да просят парички за празника на светия кръст на 3 май, като биеха един сребърен поднос на масичка, покрита с червена дамаска. Собствениците на сградата, наречена с колонадата на Богородица , същия ден чествуваха мил празник и слагаха до самата работилница за лъжици и ръчни мелнични, която още съществува, олтар с окичен с клонки кръст, много свещи и някои фигури от рождество Христово. Богородица, която все още се тачи там, също окичваха с ароматни треви; а фабрикантът на лъжици, който беше галисиец, си слагаше баретата и червената жилетка. Ако възрастните се залисваха, малчуганките нарушаваха забраната и се втурваха на улицата в оспорвана надпревара с други просещи момиченца, припкайки от един плочник на друг, спирайки господата, които минаваха, и досаждайки им, докато получат грошчето. Чували сме самата Барбарита да разказва, че за нея нямало по-голяма радост от тая да проси за празника на светия кръст и че тогавашните кавалери били в това отношение много по-учтиви от сегашните, понеже не пренебрегвали никое добре облечено момиченце, което се овесвало на пешовете им.