Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Та тази дреха, това национално произведение на изкуството, толкова наше, колкото дайретата и биковете, не е наше в действителност освен поради употреба; тази дреха дължим на един художник, роден на другия край на света, на някой си Аюн, който посвети на нас целия си живот и ателиетата си. И добрият човечец беше толкова благодарен на испанската търговия, че изпращаше на тукашните търговци портрета си и тия на четиринадесетте си жени, едни сковани и бледи дами като ония които изписват по чашите — с невероятно малки крака и невероятно дълги нокти.

Способностите на Барбарита се развиха предимно от наблюдаването на тези неща и сред първите завоевания на сетивата й най-силно бе впечатлението от бродираните с лъскави пресукани копринени конци цветя, тъй свежи, сякаш в тях се образуваше роса. В дни на оживена продажба, когато в магазина имаше много жени и продавачите раздипляха върху тезгяха стотици забрадки, мрачният магазин наподобяваше градина. Тогава Барбарита си мислеше, че могат да се берат цветя с шепи, да се правят букети или гирлянди, да се пълнят кошнички и да се кичат косите. Вярваше, че могат да се късат листенцата на тези цветя и също тъй, че миришат. Това беше вярно, защото те изпускаха оня дъх на азиатски опаковки, смесица от мирис на сандалово дърво и екзотични смоли, който ни напомня будистките тайнства.

По-нататък момиченцето можа да оцени хубостта и разнообразието на ветрилата, които имаше във фирмата и които бяха едно от главните й богатства. Захласваше се, когато виждаше пръстите на майка си да ги изваждат от благоуханните кутии и да ги разгъват, както единствено умеят да ги разгъват търгуващите с този вид стока, сиреч с бърза небрежност, която не ги поврежда и която показва на посетителите лекотата на прибора и мекото потъркване на пръчиците. Барбарита отваряше очи като теленце, когато майка й, слагайки я да седне върху тезгяха, й даваше да разглежда онези толкова хубави изображения, които не й приличаха на хора, а на китайци с кръгли и лъскави като листенца на роза лица, всичките засмени и глуповати, ала много миловидни, както и онези къщи, разперени на всички страни, и онези дървета, които приличаха на босилкови храстчета… И като си помисли човек, че дърветата със закривените листенца в същност бяха самият чай, който се пие за болки в корема!…

По-нататък първо място в нежното сърце на дъщерята на дон Бонифасио Арнайс и в невинните й сънища заеха други прелести, които майката обикновено й показваше от време на време, като предварително я смъмряше да не ги пипа — предмети, изработени от слонова кост. Те навярно бяха играчки, развличащи ангелите в рая. Бяха нещо подобно на многоетажни кули или корабчета с опънати платна и много гребла на единия и другия борд; също тъй калъфчета, кутии за ръкавици и бижута, копчета и много; хубави шахове. Поради страхопочитанието, с което майка й ги хващаше и ги прибираше, Барбарита вярваше, че те съдържат нещо подобно на предсмъртното причастие за болните или онова, което се дава на хората в църквата, когато се причестяват. Много нощи си лягаше с треска, защото не бяха задоволили желанието й да вземе за себе си онези дрънкулки. При тази толкова категорична възбрана тя би се задоволила да приближи мекото си показалче към върха на една от кулите, но дори и това… Най-многото, което й се разрешаваше, беше да нареди върху дъската за шах, която стоеше на перваза на решетестия прозорец (тогава нямаше витрини), всички фигури от един комплект, не от най-фините: на една страна — белите, на друга — черните.

Барбарита и нейният брат Гумерсиндо, по-голям от нея, бяха едничките деца на дон Бонифасио Арнайс и на доня Асунсион Трухильо. Когато порасна, Барбарита тръгна в училището на някоя си доня Калиста, разположено на улица „Империал“, в същата сграда, в която беше Палатата за мерки и теглилки. Момиченцата, с които тя се разбираше най-добре, бяха две, също на нейната възраст и обитаващи същите квартали — едното, от семейството на Морено — собственика на дрогерията на улица „Каретас“, другото, на Муньос — търговеца на железария от улица „Тинторерос“. Еулалия Муньос беше много суетна и казваше, че нямало фирма като тяхната и че било наслада да я видиш цялата пълна с мно’о големи късове желязо, дълги колкото пръчката на доня Калиста и толкова тежки, толкова тежки, че и четиристотин души не можели да ги вдигнат. После имало безброй чукове, куки, мно’о, мно’о големи легени… „по-широки от таз̀ стая“. Ами пакетите с гвоздеи? Какво по-хубаво може да има от тях? А ключовете, които сякаш бяха от сребро, а ютиите, а мангалите и други от хубави по-хубави неща? Твърдеше, че тя нямала нужда родителите й да й купуват кукли, защото ги правела от чук, като го обличала с кърпа за ръце. Ами иглите, които имало в тяхната фирма? Не можели да се преброят. Уж че цял Мадрид отивал там да купува игли и баща й си кореспондирал с фабриката… Той получавал хиляди писма на ден и те миришели на желязо… Уж идвали от Англия, където всичко е от желязо, даже пътищата… „Да, мила, да, татко ми го каза. Пътищата са настлани с железни плочи и по тях отгоре се движат коли, като бълват дяволи.“