Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Тези каталонци произвеждат само глупости — казваше Арнайс между две кашлици — и раздават дивиденти от шейсет на сто на акционерите…

— Хайде, пак започна същото — отвръщаше дон Балдомеро. — Пък аз ще ти докажа…

Обикновено не доказваше нищо, както и другият, и всеки си оставаше на своето мнение, ала си убиваха времето с тези сладки препирни. Освен това между двете достойни за уважение личности имаше родство по сватовство, защото доня Барбара, съпруга на Санта Крус, беше братовчедка на Дебелия, дъщеря на Бонифасио Арнайс, търговец на китайски забрадки. Проучвайки родословията на тези мадридски родове, би било лесно да се открие, че родът Арнайс и родът Санта Крус имат в различните си разклонения обща кръв — кръвта на рода Трухильо. „Всички сме едни — каза веднъж Дебелия в изблиците на своя празничен хумор, склонен към демократични отклонения. — Ти от страна на майка си и аз от страна на баба ми сме чисти, същински Трухильо; произхождаме от онзи Матиас Трухильо, който е имал сарачница на улица «Толедо» някъде по времето на бунта на пелерините и шапките 22 22 Въстание, избухнало в Мадрид през 1766 г. против италианеца Скилаче, министър на Карлос III; негов привиден повод е бил протестът срещу една кралска заповед, която забранявала използуването на кръглите шапки и дългите плащове. — Б.пр. . Не го измислям аз — признава го един документ за собственост, който имам в къщи. Затуй му казах вчера на нашия родственик Рамон Трухильо… нали знаете, че са го направили граф… казах му да вземе за герб начелник и оглавник с надпис, който да гласи: принадлежах на Бабиека 23 23 Име на коня, който е яздел Сид. — Б.пр. …“

Барбарита Арнайс се роди на улица „Постас“, на ъгъла с уличката „Сан Кристобал“, в една от тези сплескани сгради, които приличат на кутийки или къщички за кукли. Таваните се достигаха с ръка; стълбите се изкачваха само при крайна нужда, а стаите сякаш бяха предопределени за замисляне на някое престъпление. В някои от тези стаи се влизаше през кухнята. Други бяха с наклонени подове, а във всички тях се чуваше дори дишането на съседите. В някои се виждаха жалки сводове от зидария, за да крепят скелета на стълбите, а гипсът в постройката беше толкова изобилен, колкото бяха оскъдни желязото и дървото. Нещо обикновено бяха вратите с четвъртити украшения от шперплат, прашните плочки, ключалките, с които беше невъзможно да се борави, и витражите с оловни рамки. Много от тези неща изчезнаха при пристрояванията през последните двадесет години; но теснотията на жилищата си остана.

Барбарита израсна в обстановка, наситена с мирис на сандалово дърво и източни благоухания и с живите цветове на китайските забрадки. Те сложиха дълбок отпечатък върху впечатленията й от нейното детство. Както се помнят най-скъпите хора от семейството, тъй живяха и още живеят като сладък спомен в паметта на Барбарита двата манекена от магазина в естествена големина, облечени като мандарини — благодарение на които нейните очи се научиха да виждат. Първото нещо, което възбуди зараждащото се любопитство на момиченцето, когато бавачката му го носеше в ръце, бяха тези две чучела с глупаво и блудкаво изражение и техните великолепни морави дрехи. Също така там някъде имаше една личност, която момиченцето гледаше много и която също го гледаше с мили и застинали очи на добродушен китаец. Това беше портретът на Аюн в цял ръст и естествена големина, нарисуван и изобразен сурово, ала много изразително. Малко известно в Испания е името на този рядък художник, макар че творбите му са били и са пред очите на всички и са ни близки, сякаш са наше дело. Това е гениалният бродировач на забрадките от Манила, изобретателят на най-яркия и елегантен тип щампа, преплодовитият поет на тия крепонови мадригали, изтъкани от цветари римувани с птици. На този прочут китаец испанките дължат прекрасния характерен шал, който толкова много облагодетелствува тяхната хубост, и големия манилски шал, господарски и простонароден едновременно, понеже са го носили на раменете си и грандамата, и циганката. Да се загърнеш с него е като да се облечеш с картина. Съвременната промишленост няма да изобрети нищо, което да се сравни с наивната поезия на осеяния с цветя, гъвкав, прилепващ и непрозирен голям шал с ресни, които имат нещо от заплетеността на съня и онази яркост на цветовете, която озаряваше тълпата по времето, когато той се носеше от всички. Тази красива дреха полека-лека бе измествана и само народът — благодарение на възхитителния си усет — я пази. Той изважда шала от раклите в тържествените случаи на живота — на кръщенета и на сватби, както се изпява радостен химн, в който има една строфа за родината. Големият шал би бил общоприета дреха, ако към него се прилагаше науката за дизайна; но не е такъв, защото е съхранил характера на първичните и народните занаяти; той е като легендата, като приказките от детството — чист и пищно цветист, лесновъзприемчив и неподатлив към промените на модата.