Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Ах! Бяха много, ама много… Добре че нямаше друга публика освен мен.

— Хайде да си кажа откровено… бях непоносим.

— Ти го каза.

— Какво да ти кажа… В живота си, можеш да ми вярваш, не съм се натрясквал като снощи. Проклетият англичанин е виновен и ще ми плати. Боже мой, как се наредих!… А какво казах, какво казах?… Не обръщай внимание, мила моя, защото сигурно съм казал хиляди неща, които не са истина. Какъв позор! Сърдиш ли се? Недей, защото няма за какво…

— Разбира се. Тъй като беше…

Хасинта не се осмели да каже „пиян“. Ужасната дума не искаше да излезе от устата й.

— Кажи го, мила. Кажи „пийнал“ , че е по-хубаво и смекчава малко сериозността на простъпката.

— Та тъй като беше пийналичък , не беше отговорен за думите си.

— Ама какво, изтървах ли някоя дума, която би могла да те обиди?

— Не, само половин дузина изискани слова, от тия, дето използува висшето общество. Не ги разбрах добре. Останалото беше съвсем ясно, прекалено ясно. Плака за твоята скъпа Хлапачка и се наричаше мизерник за това, че си я изоставил. Повярвай ми, беше такъв, че нямаше откъде да те подхване човек.

— Е, мила, сега на бистър ум ще ти кажа две думички, за да не ме смяташ за по-лош, отколкото съм.

Отидоха на разходка покрай кейовете „Делисиас“ и седнали на самотна пейка, обърнати с лице към реката, побъбриха малко. Хасинта искаше да погълне с очи съпруга си, отгатвайки думите му, преди да ги е казал, и сравнявайки ги с израза на очите му, за да види дали са искрени. Правдиво ли говореше Хуан? В изявленията му имаше всичко; и истина, и неистина, бяха една сплав като античните комедии. Самолюбието не му позволяваше да възпроизведе вярно фактите. Та като се върнал от Пленсия, вече обвързан с обещание за женитба и влюбен в годеницата си, поискал да разбере какво е станало с Фортуната, за която нямал новини от толкова време. Не го движело никакво чувство на нежност, а състрадание и желание да й помогне, ако я намери в лошо положение. Копанко бил извън Мадрид, а жена му — на оня свят. Също не знаел къде, по дяволите, се бил дянал пикадорът, ала Сегунда била препродала яйчарницата и държала на същата улица „Кава“, малко по-надолу, вече близо до стълбите, една дупка, на която казвала „ заведение “. В тази пещера тя живеела и правела кафе, което продавала сутрин на хората от пазара. Четири съдини, два стола и една маса съставлявали покъщнината. През останалата част на деня работела в таверната „ Амвончето “. Била тъй съсипана физически и икономически, че и бившият й компаньон трудно щял да я познае.

„А другата?…“ Защото това беше важното.

Санта Крус даде необходимия отговор с известно закъснение. Той чертаеше линии с бастуна си по земята. Накрая се изрази така:

— Узнах, че наистина имаше…

Хасинта има милостта да му спести последните думи от изречението, като ги каза сама. На Дофина планина му се смъкна от гърба.

— Опитах се да я видя… търсих я и тук, и там… и нищо… Ама какво, не вярваш ли? После не можах да се заема с нищо. Сполетя ни смъртта на майка ти. Изтече известно време, без да помисля за нещо подобно, и не бива да крия от теб, че изпитвах някакво угризенийце в душата си… Някъде през януари тази година, когато се приготвях да правя нови опити, една приятелка на Сегунда ми каза, че Хлапачката се била махнала от Мадрид. Къде? С кого? Нито тогава узнах, нито по-късно. И сега ти се кълна, че не съм я виждал повече, нито пък съм имал новини от нея.

Съпругата изпусна дълбока въздишка. Не знаеше защо; ала на душата й тежеше някаква горест и в своята принципност тя поемаше върху себе си част от отговорността на съпруга си в онзи грях; защото, не ще и дума, грях имаше. Хасинта не можеше да приеме другояче факта на изоставянето, макар то да означаваше триумф на законната любов над престъпната и на брака над извънбрачието… Те не можеха да се занимават повече с излишни приказки, защото мислеха да заминат за Кадис същия следобед и трябваше да приготвят багажа си и да купят някои дреболии. От всяко селище трябваше да занесат в Мадрид подаръчета за всички. С трескавостта, присъща на деня преди пътуване, с покупките и някои сбогувания, двамата се разсеяха тъй добре от неприятните мисли, че следобед тези мисли се бяха изпарили.

Едва три дни по-късно внезапно отново се размърда онуй червейче в главата на Хасинта, предизвикано от нещо неопределено, от тези тайнствени инициативи на паметта, които не знаем откъде излизат. Човек си спомня за някои неща против всяка логика и понякога нанизването на мислите става с една чудатост и дори нелепост. Кой би повярвал, че Хасинта си спомни за Фортуната, като чу да предлагат бокас де ла Исла 123 123 Голямата щипка на едно ракообразно от мароканския бряг, деликатес. — Б.пр. ? Защото любопитният ще рече, и с право, та какво общо имат бокас с оная жена. Нищо, абсолютно нищо.