Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Боже, колко е сухо времето! — възкликна съпругата, която вече не можеше да крие огорчението си. — Защо не си легнеш?

— Аз да си легна, аз… Когато имам да ти разправям толкова неща, хлапачке — добави Санта Крус, който, вече уморен да стои на колене, беше взел едно столче, за да седне в краката на жена си. — Прости ми, че не бях откровен с тебе. Беше ме срам да ти разкривам някои неща. Но повече не мога — съвестта ми се обърна като пълна урна, която пада… Ей тъй на, и — всичко навън… Ти ще ме оправдаеш, като ме изслушаш, нали? Кажи, че да… Има моменти в живота на народите, искам да кажа, в живота на човека, ужасни моменти, душо моя. Ти разбираш… аз не те познавах тогава. Бях като човечеството преди идването на месията, на тъмно, без газ… да. Не ме осъждай, не, не; не ме осъждай, без да ме изслушаш…

Хасинта не знаеше какво да направи. И двамата се гледала кратко време, приковали поглед един в друг, докато Хуан каза тихо:

— Ако беше я видяла… Фортуната имаше очи като две звездици, също като на света Дева дел Кармен, която преди беше в „Санто Томас“, а сега в „Сан Хинес“. Попитай Еступиня; попитай го, ако се съмняваш, да видим… Фортуната имаше похабени от толкова работа ръце, сърце, пълно с невинност… Фортуната нямаше образование; онази тъй хубава уста изяждаше много букви, а други бъркаше. Казваше индилугенции, дохождам си, тей . Прекарала е детството си в грижи по гадините . Знаеш ли какво е „гадини“? Кокошки. После отглеждала гълъбчета на гърдите си. Тъй като гълъбчетата се хранят само от човката на майката, Фортуната ги пъхала в пазвата си. И ако видиш каква хубава пазва! Само че беше много изподраскана от шиповете по краката на гълъбчетата. После поемала в уста глътка вода и няколко зърна фий, пъхвала човките им в устата си и им давала да ядат… Била гълъбицата-майка на крехките гълъбчета… После им отдавала естествената си топлина… Гугукала им, правела им гу-гу-у-у… пеела им приспивни песни… Клетата Фортуната, клетата Хлапачка … казах ли ти, че й казваха Хлапачката? Не?… Тогава ти го казвам сега. Да се знае… Аз я погубих… Да… да се знае и това; всеки трябва да понесе отговорността си… Аз я погубих — измамих я, казах й хиляди лъжи, накарах я да повярва, че ще се оженя за нея. Видя ли? Дали съм негодник… Остави ме да се посмея малко… Да, поглъщаше всички измислици, които й казвах… Народът е много наивен, отчайващо глупав е — вярва във всичко, само да му го кажат префинено… Измамих я, съсипах честта й, и то най-спокойно. Мъжете, искам да кажа, господарите, сме едни мерзавци — мислим, че честта на дъщерите на народа е играчка… Не ми прави тая физиономия, мила моя. Разбирам, че имаш право — аз съм мръсник, заслужавам презрението ти. Защото… както ще речеш ти — една жена е винаги божие създание, нали?… А аз, след като се развлякох с нея, я изоставих насред улицата… точно… нейната участ е участта на кучките… Кажи, че е така.

Хасинта беше много разтревожена, примряла от страх и от болка. Не знаеше какво да стори и какво да каже.

— Мили мой — възкликна тя, попивайки потта от челото на съпруга си, — какво ти е?… Успокой се в името на пресветата Дева. Ти бълнуваш.

— Не, не, това не е бълнуване, то е разкаяние — добави Санта Крус, който, като мръдна, за малко не падна и трябваше да опре ръце на пода. — Нима мислиш, че виното…? О, не, мила моя, не ме подценявай така. Съвестта ми се е качила тука, в гушата ми, в главата ми, и толкова ми тежи, че не мога да пазя добре равновесие. Остави ме да падна на колене пред тебе и да сложа в краката ти всички мои вини, за да ги опростиш… Не мърдай, не ме оставяй сам, ради бога… Къде отиваш? Не виждаш ли мъката ми?

— Това, което виждам… О, боже мой, Хуан, за бога, успокой се, не говори повече глупости. Легни си. Ще ти приготвя чаша чай.

— А за какво ми е на мене чай, несретнице… — каза той така нелюбезно, че сълзите на Хасинта рукнаха. — Чай… На мене не ми е нужна твоята прошка, прошката на човечеството, което обидих, което оскърбих и не зачетох. Кажи, че е тъй… Има моменти в живота на народите, искам да кажа, в живота на хората, когато човек би трябвало да има хиляда уста, за да може с всички тях наведнъж… да изрази… Човек да стане един хор… Точно така… Защото аз бях лош; не ми казвай, че не, не ми го казвай…

Хасинта забеляза, че съпругът й хлипа. Ама наистина ли хлипаше или беше шега?

— Хуан, за бога! Измъчваш ме.

— Не, мило мое момиче — възрази той, седнал на пода, без да открие лицето си, което държеше в шепи. — Не виждаш ли, че плача? Умилостиви се над този нещастник пред тебе… Аз бях злонамерен… Защото Хлапачката ме боготвореше… Да бъдем откровени.