Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Твоята обожаема изгора, твоята… Как се казваше? Или как се казва… защото предполагам, че е жива?

— Не зная… и не ме интересува. Виж ти какво ти хрумнало сега.

— Ами преди малко се замислих за нея. Сетих се изведнъж. Знаеш ли как? Видях едни червени долни фусти, проснати да съхнат на някакъв храст. Ти ще речеш какво общо има… Разбира се, нищо; ама иди разбери как се свързват мислите в главата. Тази сутрин се сетих за същото, когато проскърцваха количките, натоварени с багаж. Снощи се сетих — кога мислиш? — когато загаси светлината. Стори ми се, че пламъкът е жена, която казва „ах“ — и пада мъртва. Сега зная, че това са глупости; ала в мозъка на човека стават много странни неща. И тъй, детенце , ще изплюеш ли камъчето или не?

— Кое?

— Името?

— Остави ме на мира с тия имена.

— Колко е нелюбезен този господин! — каза тя, прегръщайки го. — Е, запази си тайничката, човече, и извинявай. Гледай да не ти откраднат това съкровище. Добре — или сме разервирани, или не. Аз си оставам същата, каквато си бях — не мисли, че много ме интересува да го зная. Каква полза ще имам, ако зная едно име повече?

— То е едно много грозно име… Не ме карай да мисля за нещо, което искам да забравя — отвърна Санта Крус с досада. — Няма да ти кажа дума повече, чу ли?

— Благодаря, обични народе… Ама слушай, ако си въобразяваш, че ще ревнувам, не си познал. Иска ти се, за да си придаваш важност. Не ревнувам, а и няма за какво.

Видяха нещо, което ги отвлече от тоя разговор. Пейзажът ставаше все по-хубав и полето, превръщайки се в градина, говореше за прилагането на тънкости в земеделската цивилизация. Тук всичко беше аристокрация, тоест портокалови дръвчета с лъскави вечнозелени листа, с много миризливи цветове и със златни плодове; прославено дърво, което е било една от най-изтърканите думи на поетите и което е много евтино във Валенсианската област, искам да кажа, че го има толкова много, че даже и поетите го гледат вече така, сякаш е магарешки бодил. Избраните земи очароват с чистата съразмерност на очертанията си. Зеленчуците са като везба на нивите, като изрисувани по земята, която на места наподобява канава. Сякаш всевъзможното зелено е излязло по-скоро изпод четката на изкусен художник, отколкото в резултат на невидима работа на природата. И навсякъде — цветя, крехки шубраци; по гарите — гигантски акации, които простират клоните си на коловоза; мъжете — с шалвари и вързана на главата кърпа, мавританска привичка; жените — свежи и кръшни, облечени в басма и със завити къдрици коса по слепоочията.

— А кои са — попита Хасинта с желание да се образова — храстите на фъстъците?

Хуан не можа да отговори, защото той също не знаеше откъде, по дяволите, излизат фъстъците. Валенсия вече наближаваше. Във вагона влязоха няколко души, ала съпрузите не напуснаха прозореца. От време на време се виждаше морето, тъй синьо, тъй синьо, че ослепяваше очите и после небето изглеждаше зелено.

— Сагунто 114 114 Град в Испания, пазещ останки от стари постройки, прочут с героичната си съпротива срещу картагенския пълководец Ханибал. — Б.пр. !

Ах, какво име! Когато го срещнеш като надпис на гара, изписан с нови и закривени букви, изглежда шега. Не всеки ден може да се видят най-гръмките имена от човешката история като надпис, обвити в пушека на локомотивите. Хуанито, който използуваше удобните случаи да мине за сантиментален мъдрец, се впечатли повече от допустимото от появата на въпросната табела.

— И какво, какво? — попита Хасинта, възбудена от жаждата за нещо ново. — А, Сагунто; да… едно име. Със сигурност тук е имало някаква крамола. Но оттогава ще да е изтекла много вода. Не се пали толкоз, и го приеми спокойно. За какво е това „ах, ох“? Всичко е, защото ония скотове…

— Мила, какво говориш?

— Да, миличък мой; защото ония скотове… няма да се отметна от думите си… са сторили едно варварство. Е, наречи ги герои, щом искаш, и затвори тая уста, че ми приличаш на лапнимуха от Бургос.

Отново съзерцание на земята — земеделска градина, сред чиято зеленина изпъкваха сламени колиби с кръст на върха на покривите си. Хасинта видя по валовете, покрити с къпини, много редки растения, с оскъдни филизи и огромни месести листа, които привлякоха вниманието й.

— Гледай, гледай, какво дърво-страшило. Да не е кактусово?

— Не, мила моя; кактусовото е друго ниско растение, с настръхнали от шипове лопати. А това е агава 115 115 Многогодишно американско растение, от чиито листа се получават влакна за въжета, върви, груби прежди и пр. — Б.пр. , от чиито листа се правят въжета.