Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Погълната от коментарите, които съпругът й правеше за бързо сменящата се гледка на средиземноморския бряг, Хасинта обобщаваше своите знания в следните или подобни изречения „А хората, които живеят тук, дали са щастливи, или са толкоз нещастни, колкото и селяните от вътрешността, които никога не са имали нещо общо с великия султан, нито с галерата на дон Хуан Австрийски? Защото тукашните сигурно не ценят това, че живеят в рай, а беднякът и в Гърция си е толкова беден, колкото и в Хетафе 113 113 Село в Испания. — Б.пр. .“

Прекараха един твърде приятен ден в съзерцание на приветливата земя, която се раздипляше пред очите им, на пълноводната Ебро, на мочурищата на делтата й и накрая — на чудото на Валенсианската област, възвестена от китки рожкови, които сякаш прииждаха, танцувайки срещу влака. На Хасинта й се завиваше свят, когато се заглеждаше в тях. Те ту се приближаваха, докато докоснат прозореца с кичестия си листак, ту се отдалечаваха към билото на някой хребет, ту се спотайваха зад някой рид, за да се появят пак със стъпки и фигури от менует или играейки на криеница с телеграфните стълбове.

Времето, което не беше много благоразположено към тях в Сарагоса и Барселона, този ден се подобри. Ослепително слънце позлатяваше поляната. Цялата светлина от небето сякаш се вливаше в сърцата на съпрузите. Хасинта се смееше на танца на рожковите и гледаше птичките, накацали на низа по телеграфните жици.

— Погледни ги, погледни ги там! Какви хитреци! Присмиват се на влака и на нас.

— Сега обърни внимание на жиците. Те са също като петолинието на нотния лист. Гледай как се качва, гледай как слиза. Сякаш петте черти са гравирани с червен цвят върху синьото небе и то сякаш се движи като недозакачена театрална завеса.

— Както казвах — изрече Хасинта, смеейки се. — Много поезия, много хубави и нови неща, но малко за ядене. Признавам си го, мой мили съпруже — гладна съм като дявол. Зазоряването и тази ведрост на полето ми отвориха голям апетит.

— Аз не исках да говоря за това, да не те отчайвам. Скоро ще пристигнем на една гара с бюфет. Ако не друго, ще си купим саралийки или сух хляб… Пътуването си има тези неудобства. Кураж, мила, и дай ми една целувка, че с любов гладът намалява.

— Ето ти три, а на първата гара гледай добре, мили, да видиш дали няма да открием нещо. Знаеш ли какво бих хапнала сега?

— Един бифтек ли?

— Не.

— Ами какво?

— Един и половина.

— Ще се задоволиш и с портокал и половина.

Минаваха гари, а бюфетът не се появяваше. Накрая, не знам на коя си гара, се появи една жена, пред която имаше масичка с напитки, саралийки, сладкиши, украсени с мравки, и някакви… Какво беше това?…

— Пържени птичета! — извика Хасинта в момента, в който Хуан слизаше от вагона… — Донеси една дузина… Не… Слушай — две дузини.

И отново — влакът лети. Двамата се настаниха колене срещу колене, слагайки по средата омазнената хартия с цяла купчина от пържени птичета и започнаха да ядат бързо като прегладнели.

— Ах, колко са вкусни! Гледай какво бяло месо… Това за теб, че е по-тлъстичко.

— Не — за теб, за теб.

Нейната ръка беше вилица за неговата уста и обратно. Хасинта казваше, че през живота си не била яла по-сладко.

— Това, виж, е много угоено… Горкото ангелче! Клетото, вчера сигурно е било кацнало с другарите си на жицата толкова доволно, толкова напето, гледало е как минава влакът и си е казвало: „Ето ги тия говеда“… докато е дошло най-голямото говедо от всички, един ловец, и бум! Всичко това, за да се угощаваме ние днес. И наистина са вкусни. Хареса ми тази закуска.

— И на мен. Сега да видим тези сладкиши. Мравчената киселина е добра за храносмилането.

— Коя киселина?

— Мравки, мила. Не се взирай и смело вземай. Много са вкусни.

Възстановили силите си, тези две души преливаха от радост.

— На рожковите вече не им се завива свят — казваше Хасинта. — Танцувайте, танцувайте. Гледай какви къщи, какви лозници! А онова какво е, портокалови дръвчета ли? Как ухаят!

Бяха сами. Какво блаженство — самички! Хуан седна до прозореца, а Хасинта — върху коленете му. Той беше обгърнал кръста й с ръка. Понякога бъбреха, като тя правеше наивни бележки върху всичко, което виждаше. Ала минаваше и известно време, без никой да каже дума. Изведнъж Хасинта се обърна към съпруга си и мятайки ръка около врата му, изтърси най-неочаквано:

— Не си ми казвал как се казваше.

— Кой? — попита Санта Крус, леко зашеметен.