Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Струва ми се — заяви съпругата, вкопчвайки се още по-здраво в ръката на съпруга си и прилепвайки се плътно до него, — че позна по лицата ни.

— Какво е познал?

— Че правехме… глупости.

— Пст… и какво ме засяга?

— Слушай — каза тя, когато пристигнаха на едно по-малко пусто място, — не ми разправяй нови истории. Не искам да знам повече. Точка!

После прихна да се смее и се смя дълго. Дофина трябваше да я пита няколко пъти за причината на нейното развеселяване, за да получи отговора:

— Знаеш ли на какво се смея? На мисълта каква физиономия би направила майка ти, ако й вкараш в къщата снаха с шал, къдрици и забрадка на главата, снаха, която казва „послешен“ и не знае да чете.

— Обзалагам се, че няма да има повече приказки.

— Повече не… Достатъчно се смях на глупостта ти. Откровено казано, мислех, че си по-разумен… Освен това всичко, което можеш да ми разкажеш, си го представям. Скоро си се отегчил. Добре възпитаният мъж и посредствената жена не са си прилика. Заблудата минава и после какво излиза? Че тя мирише на лук и употребява грозни думи… На него… сякаш го виждам… му се преобръща стомахът и започва несъгласието. Народът е мръсен; жената от низшите слоеве, колкото и да се мие, все си остава плебейка. Достатъчно е само да видиш къщите им отвътре. Ами същите са и блажените им тела.

Същия следобед, след като посетиха Пуерта дел Кармен и разгледаха красноречивите зидове на Санта Енграсия, видели това, което никой не е видял вече, те се разхождаха по алеите на Тореро 101 101 Красиви места за разходка в град Сарагоса. — Б.пр. . Хасинта, увиснала тежко на ръката на съпруга си, защото наистина беше поуморена, му каза:

— Едно-едничко нещо искам да знам, едно-едничко. После — нито дума. Що за дом беше тоя на улица „Консепсион Херонима“?…

— Но, мила, защо те интересува?… Е, добре, ще ти кажа. Няма нищо особено. Та… в оня дом живееше един неин вуйчо, брат на яйчарката, добър тип, няма що — най-големият нехранимайко и най-голямото говедо, което съм виждал през живота си; един човек, който е бил всичко — каторжник и революционер от барикади, зимен тореадор и търговец на добитък. А, Хосе Искиердо!… Ти би умряла от смях, ако го видиш и чуеш как говори. Този тип завъртя главата на една клета жена, вдовица на златар, и се ожени за нея. Всеки по своему в тая двойка нямаше цена . По цял ден се караха, без да се бият, разбира се… А какъв дюкян, мила, какъв безпорядък, какви сцени! Първо се напиваше той сам, после — двамата подред. Питай Вилялонга — той чудесно разказва и пресъздава веселбите, които се вдигаха там. Струва ми се невероятно, че съм се забавлявал с такива скандали. Какво нещо е човекът! Но аз бях сляп — тогава се бях вманиачил по народното.

— А когато леля й я видя опозорена, сигурно побесня като фурия, нали?

— В началото да… ще ти кажа… — отвърна Дофина, търсейки обикновените пътища за едно леко неудобно обяснение. — Но тя се беше разярила повече заради бягството, отколкото заради позора. Искаше да държи у дома си горкото момиче, защото то й беше слугиня. Хората от народа са жестоки. Колко е странен моралът им! По-точно казано, нямат и капка морал. Сегунда започна да се появява всеки ден в магазина на улица „Консепсион Херонима“ и да вдига скандал на брат си и на снаха си. „Ти си такъв, ти си онакъв…“ Невероятно, Вилялонга и аз, като чувахме тези олелии от мецанина, само се смеехме. Как деградира човек, когато се остави да изпадне дотам. Аз бях толкова глупав, та ми се струваше, че винаги е трябвало да живея сред подобна паплач. Да не ти разправям, мила моя душичко… един ден, като се вмъкна там пикадорът, изгорникът на Сегунда! Този господин и моят приятел Искиердо си имаха зъб… Какво ли не си наговориха тогава… Това действително заслужаваше да се види.

— Не зная как те е развличала такава диващина.

— И аз не зная. Струва ми се, че тогава бях станал по-различен от всякога. Бе нещо като скоби в живота ми. Ами това, мила моя душичко — бе пустата ми прищявка по оная жена от народа, някакво артистично вдъхновение, едновременно безумие, което не мога да обясня.

— Знаеш ли какво ми се иска сега? — каза рязко Хасинта. — Да млъкнеш, човече, да млъкнеш. Това ме отвращава. Имаш право — тогава ти не си бил ти. Мъча се да си представя как си изглеждал и не успявам. Аз да те обичам, и ти да си такъв, какъвто се рисуваш, са неща, които не мога да свържа.

— Добре го казваш; обичай ме много, а миналото — минало. Но почакай малко, за да сложа край на разказа, трябва да добавя нещо, което ще те изненада. Две седмици след онези бъркотии, след толкова разпри и толкова скандали между брата и сестрата Искиердо, и между Искиердо и пикадора, между лелята и племенницата, всички се сдобриха, препирните свършиха и последваха любезности и ръкостискания.