Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Какво безсрамие!

— Започнахме да говорим. Никой не се качваше, нито слизаше. Момичето беше доверчиво, простодушно, от тези, дето си казват всичко, което чувствуват: както доброто, тъй и лошото. Да продължим. Та… на третия ден я срещнах на улицата. Отдалеч видях, че ми се усмихна, щом ме съзря. Казахме си само няколко думи и аз се върнах и се вмъкнах у тях; сприятелих се с лелята и се разговорихме; а един следобед пикадорът се измъкна изпод един куп кошници, където си караше следобедния сън, целият в перушина, и като дойде до мен, ми подаде лапа, искам да кажа, че ми подаде ръчище, и аз му подадох ръка, и той ме покани на чашка, а аз приех и пихме. Много скоро Вилялонга и аз се сприятелихме с приятелите на тия хора… Не се смей… Уверявам те, че Вилялонга ме влачеше към този живот, защото се увлече по друго момиче от квартала, както аз по племенницата на Сегунда.

— А коя беше по-хубава?

— Моята! — бързо отвърна Дофина, пооткривайки силата на самолюбието си. — Моята… едно много хубаво животинче, една дивачка, която не знаеше да чете, нито да пише. Представи си, какво възпитание! Горкият народ! И после говорим за скотските му страсти, когато ние сме виновни… Тези неща трябва да се видят отблизо… Да, мила моя, трябва да сложим ръка върху сърцето на народа, което е здраво… да; но понякога неговите удари не са удари, ритници… Онова нещастно момиче!… Както ти казах — едно животно; но добро сърце, добро сърце… Горкото дете!

Като чу това възклицание на нежност, изречено от Дофина тъй спонтанно, Хасинта сбърчи чело. Тя беше усвоила от него тази думичка, която вече не й харесваше, защото се оказа останка от предишна страст, нещо като облекло или накит, измърсени от употреба; и Хасинта изрази неудоволствието си, като зашлеви на този хитрец Хуанито една плесница, която, тъй както си беше от жена и на шега, се чу доста звучно.

— Виждаш ли? Вече се ядоса. И без повод. Разказвам ти нещата, както станаха… Стига вече, стига приказки.

— Не, не. Не се ядосах. Продължавай или ще ти зашлевя още една.

— Не искам пък… Аз искам да изтрия едно минало, което считам за позорно; не искам и да си спомням за него… Това е един епизод, който има своята смешна и своята срамна страна. Младостта оправдава някои безумия, когато от тях се излиза с неопетнена чест и здраво сърце. Защо ме караш да повтарям онова, което искам да забравя, щом само като си го спомня, ми се струва, че не заслужавам името, което притежавам днес — теб, момиченцето ми?

— Простено ти е — каза съпругата, оправяйки косата си, която Санта Крус беше разбъркал, като подчертаваше с действия онези колкото мъдри, толкова и страстни изрази. — Не съм натрапчива. Не искам невъзможни неща. Зная добре, че мъжете трябва да се поразвлекат, преди да се оженят. Предупреждавам те, че много ще ревнувам, ако занапред ми дадеш повод за това; но никога няма да ревнувам миналото ти.

Това щеше да бъде най-разумното и дискретното, което можеше да се измисли, ала любопитството й не намаля, а по-скоро се увеличи. То се прояви с особена сила в Сарагоса, след като съпрузите бяха на литургия в базиликата „Пилар“ и посетиха катедралата „Сео“.

— Ако искаш да ми разкажеш още нещо за онова… — заяви Хасинта, когато скитаха по безлюдните и романтични улици, които се простират зад катедралата.

Санта Крус направи раздразнена физиономия.

— Ама колко си глупав! Та аз искам да го узная, за да се посмея, само за да се посмея… Ти какво мислиш, че ще се ядосам ли?… Ех, колко си глупавичък… Не, просто ме забавляват твоите лудории. Много са шик … Снощи си мислех за тях и даже сънувах малко оная със суровото яйце, лелята и чичото-чудовище. Не, не се ядосвах — смеех се, повярвай ми. Забавлявах се, като те виждах сред тая аристокрация — истински кавалер, почтена личност, е, с коса над ушичките, разбира се 99 99 Намек за начина, по който са се подстригвали мъжете от простолюдието. — Б.пр. . Сега ще изпреваря продължението на историята ти. Та… ти си я ухажвал изискано, а тя го е приела недодялано. Измъкнал си я от дома на леля й и двамата сте отишли в друго гнездо, на улица „Консепсион Херонимо“.

Хуанито погледна втренчено жена си, а после прихна да се смее. Всичко това Хасинта не беше го отгатнала. Несъмнено тя беше чула нещичко, поне името на улицата. Като реши, че е уместно да продължи с весел тон, той каза:

— Ти си знаела името на улицата, не се прави на врачка… Еступиня ме шпионираше и правеше доноси пред мама.