Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Барбарита, която я беше отгледала, познаваше добре забележителните й морални качества, съкровищата на любящото й сърце, винаги щедро отплащащо се за обичта, която му се засвидетелствуваше, затова бе горда с избора си. Дори упоритостта в характера й, която в детска възраст беше недостатък, сега, когато Хасинта стана жена, й харесваше, защото не е хубаво жените да са само мед и е уместно да крият известен запас от енергия за някои тежки случаи.

Новината за венчавката на Хуанито падна в семейство Арнайс като бомба, която избухва и пръска не беди и смърт, а надежди и щастие. Защото трябва да се има предвид, че заради богатството си, заради качествата си, заради интелигентността си Дофина беше считан за същество, слязло от небето. Гумерсиндо Арнайс не знаеше какво става с него, виждаше всичко с очите си и все пак му се струваше измама; и тъй като вглъбеността на годениците бе доста сладникава, на него му се струваше, че все още си остават стеснителни и че трябва да се влюбят много повече. Исабел, завърнала се вече в Мадрид, беше толкова щастлива, казваше, че нещо сигурно ще й се случи и че горката й натура не ще може да издържи такова щастие. Този брак беше мечтата на живота й през последните години, мечта, която поради прекалената си красота не се вместваше в действителността. Не беше се осмелила никога да говори за това на зълва си от страх да не се покаже прекалено амбициозна и дръзка.

На добрата сеньора не й стигаше времето, за да съобщи на приятелите си за щастливото събитие, за друго тя вече не знаеше да говори. И макар изнемощяла доста и без сили поради работата и ражданията, събираше нова енергия, за да се отдаде с безразсъдна действеност на приготовленията за сватбата, зестрата и останалите неща. Какви проекти правеше, какви неща измисляше, колко предвидлива беше тя! Но в разгара на необхватната си работа не преставаше да има песимистични предчувствия и възкликваше натъжена: „Ами не ми се вярва!… Аз не ще го доживея…“ И лошото предчувствие се сбъдна накрая, защото неспокойната радост бе като скрито горене, което погълна и малкото живот, който й оставаше. Една сутрин през последните дни на декември Исабел Кордеро, намирайки се в трапезарията на дома си, се строполи на пода като поразена от гръм. Сполетяна от много силен мозъчен удар, тя почина вечерта на същия този ден, заобиколена от своя съпруг и от покрусените си и любящи деца. Не дойде в съзнание след удара, от устата й не излезе ни вопъл, ни стон. Смъртта й бе от тези, които обикновено окачествяват като леки. Съседи и приятели казваха, че беше умряла от удоволствие. Тая велика жена, героиня и мъченица на дълга, създателка на седемнадесет испанци, се напи само от мириса на щастието и не устоя още на първото опиване. В смъртта й я преследваха историческите дати, тъй както я бяха преследвали при ражданията й, сякаш историята я задиряше в желанието си да има нещо общо с нея. Исабел Кордеро и дон Хуан Прим издъхнаха с няколко часа разлика.

Сватбата стана през май 1871 година. Дон Балдомеро каза много разумно, че по обичая младоженците ще изчезнат веднага след като получат благословията, за да се развличат някъде, но той не проумява защо е наложителна разходка до Франция или до Италия, щом в Испания има толкова места, достойни да бъдат видени. Той и Барбарита не бяха ходили дори и в Чамбери 94 94 Квартал в северната зона на Мадрид. — Б.пр. , защото по тяхно време младоженците оставаха там, където си бяха, и единственият испанец, който си позволяваше да пътува, беше херцог Осуна дон Педро 95 95 Педро Телиес Хирон, херцог Осуна (1579–1624), испански генерал и политик, вицекрал на Сицилия през 1610 и на Неапол през 1615 г. — Б.пр. . Какви различни времена!… А сега даже Перикильо Родондо, оня, дето има сергия за вратовръзки на открито на ъгъла на пощата, беше направил своето малко пътешествие до Париж… Хуанито бе напълно съгласен с баща си и семейният обед бе осъществен заради траура без всякаква тържественост, без нищо забележително, ако не се смята опитът за наздравица на Еступиня, чиято уста Барбарита запуши при първата дума. Сбогували се със съответните сълзи и целувки, двамата съпрузи отидоха на гарата. Първият етап на пътешествието им бе Бургос, където пристигнаха в три часа след полунощ, щастливи и словоохотливи, смеейки се на всичко — на студа и на тъмнината. Независимо от това радостите не изключваха от душата на Хасинта известен страх, който понякога стигаше до паника. Тропотът на омнибуса по неравната настилка на улиците, изкачването до странноприемницата по тясната стълба, стаята и нейната банална мебелировка, смесица от градски отпадъци и селски лукс, засилиха някаква непреодолима хладина и едно страшно очакване, които я стряскаха. А колко много обичаше съпруга си!… Как да съгласува две тъй различни желания: съпругът й хем да се отдръпне от нея, хем да бъде наблизо? Защото мисълта, че той би могъл да си отиде, като я остави сама, беше като смъртта, а другата мисъл, че се приближава и я прегръща с пламенна дързост, също я разтреперваше и плашеше. Би желала той да е близо до нея, но да си стои мирничко.