Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Всичко това беше една комедия и желание да мине за разсъждаващ човек. Майка му беше си възвърнала онова пълно влияние над него, което имаше преди споменатите вече караници, и като блудния син, на когото премеждията показват колко му пакости това да действува и мисли на своя глава, той си почиваше от злочестите си авантюри, като мислеше и действуваше с главата и волята на майка си.

Най-лошото в случая бе, че никога не беше му минавало през ума да се жени за Хасинта, на която винаги гледаше повече като на сестра, отколкото като на братовчедка. Когато бяха много малки (тя беше с година и няколко месеца по-малка от него), играеха заедно и плачеха, обвинявайки се взаимно, че той й е откраднал куклите, а тя е хвърлила войничетата му в огъня, за да се разтопят. Хуан я дразнеше, като разваляше къщичката й за кукли: „Така значи?“, а Хасинта си отмъщаваше, като хвърляше във ведрото с вода кончетата на Хуан, за да се удавят… „Така значи!“ Заради един черен цар-влъхва се разрази драма, която завърши с двоен „дървен господ“, сиреч, Барбарита тупаше поред ту едното, ту другото задниче, сякаш бие тимпани; и всичко това, защото Хасинта беше отрязала опашката на камилата на черния цар-влъхва; опашка от четина, да не помислите кой знае каква… „Завистница…“, „Доносник…“ И двамата бяха вече на години, когато някакъв тайнствен респект им забраняваше да се целуват и те се отнасяха един към друг с игрива братска нежност. Хасинта ходеше всеки вторник и петък да прекара целия ден у Барбарита, а тя нямаше нищо против да оставя задълго сами сина си и племенницата си; защото, ако всеки един поотделно бе развит до степен, отговаряща на неговите двадесет години, един за друг те си оставаха в невинната възраст , много далеч от подозренията, че съдбата им щеше да ги сближи, когато най-малко очакват това.

На младия Санта Крус не му се струваше лесен този преход от братски към любовни отношения. Той, който беше дързък далеч от бащиното огнище, се чувствуваше обезкуражен пред това цвете, отгледано в собствения му дом, и считаше за невъзможно люлчиците на двамата, събрани на едно място, да се превърнат в брачно ложе. Ала за всичко си има цяр освен за смъртта и Хуанито видя с учудване, малко след като подхвана преобразяването си, че мъчнотиите се стапяха като сол във вода; че това, което на него му се струваше планина, беше като човешка длан, и че преходът от братските чувства към влюбеността ставаше като по вода . Братовчедчицата, правейки се като него на изненадана в първия момент и дори на срамежлива, каза също, че това трябвало да се допусне. Има основания да се вярва, че Барбарита я беше накарала вече да го допусне. Както и да е, ала на четвъртия ден след разтапянето на ледовете вече нямаше какво да им се обяснява за годеничеството. Би повярвал човек, че през досегашния си живот те всеки ден само са си бъбрили. Местността и обстановката предразполагаха към този нов живот. Огромни скали, вълни, плаж с черупчици, зелени морави, плетища, пълни с шубраци улички, папрати и лишеи; пътеки, чийто край не се знаеше; селски къщурки, които при падането на вечерта изпущаха от хлътналите си покриви сини стълбове дим; сиви облачета; слънчеви лъчи, позлатяващи пясъка; рибарски лодки, кръстосващи необятната водна шир, ту синя, ту зеленикава, един ден равна, друг ден накъдрена; някой параход на хоризонта, стелещ саждивия си пушек по небето — някой проливен дъжд в планината и други случки от оня възхитителен поетичен фон облагодетелствуваха влюбените, давайки им всяка минута нов пример за великия закон на природата, на който те се подчиняваха.

Хасинта беше средна на ръст, повече изящна, отколкото красива, тоест онова, което на обикновен език се нарича гиздава жена. Нежният тен и очите й, които излъчваха веселост и чувствителност, оформяха едно изключително приятно лице. А заговореше ли, прелестите й се увеличаваха поради живостта на лицето й и всевъзможните изражения, които тя умееше да му придава. Относителните ограничения, в които живееше многобройното семейство Арнайс, не й позволяваха да разнообразява тоалетите си, но тя умееше да тържествува над изкуството и да използува и най-дребното украшение така, че да проличава у нея жената, която, ако поиска, може да бъде най-елегантната, както по-късно ще видим. По ръста й и по изящната, сякаш порцеланова фигура и лице се разбираше, че е една от тия красавици, на които природата отпуска малко време за блясък и те повяхват скоро, още при първата житейска мъка или от майчинството.