Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Много хубаво нещо — каза Еступиня, прибирайки книгата, като видя, че Хуанито се смее.

И беше толкова благодарен за посещението на Дофина, че само го гледаше, наслаждавайки се на хубостта му, на младостта и елегантността му. И двадесет пъти да бе негов син, нямаше да го съзерцава с по-голяма любов. Потупваше го по коляното и го разпитваше най-подробно за всички в къщи — от Барбарита, която беше номер едно, до котката. Дофина, след като задоволи любопитството на приятеля си, на свой ред му зададе въпроси относно съседите в тая ограда.

— Добри хора — отговори Еступиня, — има само няколко наематели, които малко нарушават спокойствието през нощта. Имотът принадлежи на господин Морено Исла и може би аз ще го управлявам от идната година. Той го иска, майка ти ми говори вече за това и аз отговорих, че съм на негово разположение… Хубав имот — с основа от кремък, която е едно чудо… каменно стълбище, сигурно си видял вече; само дето е малко дългичко. Следващия път, ако искаш да съкратиш трийсет стъпала, влез през „Букетът от лилии“ , обущарницата, която е на площада. Ти познаваш Дамасо Трухильо. Ако пък не го познаваш, щом кажеш: „Отивам да видя Пласидо“, ще те пусне да минеш.

Еступиня остана повече от седмица в къщи, без да излиза, и Дофина ходеше всеки ден да го вижда, всеки ден!, на което нашият човек не можеше да се нарадва; но вместо да влиза през обущарницата, Хуанито, когото без съмнение стълбата не уморяваше, влизаше винаги през заведението за яйца на улица „Кава“.

След като минаха няколко дни и Еступиня се шляеше вече възстановен, макар и леко накуцващ, Барбарита започна да забелязва у сина си нови наклонности и някои навици, които не й харесваха. Забеляза, че Дофина, който наближаваше двадесет и пет годишна възраст, имаше часове на детинска радост и дни на мрачна тъга и съсредоточеност. И изненадите не спряха дотук. Майчината проницателност реши, че открива значителна промяна в привичките и в компаниите на младежа вън от къщи. Откриваше и известни много странни извивки в гласа и речта му. Той придаваше на мекото „ л “ провлаченост, която простолюдието придава на тласната „игрек“, беше усвоил цветисти думи и просташки изрази, които никак не се харесваха на майка му. Тя би дала каквото и да е, да можеше да го последва нощем и да види с какъв род хора се събира. Че те не бяха изискани, се познаваше веднага.

И това, което Барбарита не се колебаеше да окачестви като покваряване, започна да се проявява в облеклото. Дофина облече наметало с къса пелерина, поръбено с много ширити и галони. Вечер си слагаше широкополата шапка, която безспорно му стоеше много добре, и разресваше кичурите на слепоочията си, за да бухнат. Един ден в къщата се появи шивач с вид на клисар, от ония, дето шият тесни дрехи за бикоборци, сводници и побойници. Ала доня Барбара не го остави да извади сантиметъра и малко остана горкият човек да бъде изхвърлен по стълбите. „Възможно ли е — каза тя на детето си, без да крие яростта си — да ти хрумне да обуеш тия тесни панталони, в които мъжете приличат на щъркели?“ И щом веднъж огънят бе открит, госпожата избухна в обвинения срещу сина си заради новите начини на говорене и обличане. Той се смееше, търсейки пролуки да заобиколи въпроса, ала неумолимата майка отрязваше отстъплението му със смразяващи въпроси. Къде ходи вечер? Кои са приятелите му? Той отговаряше, че са все същите, което не беше вярно, защото освен Вилялонга, който идваше при него също много наконтен, с късо наметалце и широкопола шапка, бившите му състуденти не се вестяваха вече в къщи. И Барбарита споменаваше Саламеро Пес, момчето на Тейериа. Как да не ги сравнява човек? Саламеро, на двадесет и седем годишна възраст, беше вече депутат и заместник-министър на вътрешните работи и се говореше, че Риверо искал да даде на Хоакинито Пес губернаторство на провинция. Густавито току пишеше критични статии и изследвания върху произхода на това или онова, което беше перспективно, а по това време той и Вилялонга как прекарваха времето? Как? В придобиване на посредствени навици и в общуване с безделници-бикоборци. На всичко отгоре по онова време, през седемдесета година, влечението на Дофина към бикоборството се разрази по такъв начин, че той не пропускаше да наблюдава бой с бикове, нито пък да отиде в обора, а понякога излизаше и на ливадата. Доня Барбара живееше в най-голяма тревога и когато някой й кажеше, че е видял нейния идол в компания на някакъв тип от „рогатото изкуство“, излизаше от търпение и… „Слушай, Хуан, мисля, че ще си развалим приятелството. Доведеш ли ми в къщи някой от тези дангалаци с тесни гащи, къс жакет и ботушче със светъл кончов, ще те набия, да, ще направя туй, което не съм правила никога — ще взема една метла и двамата ще изхвръкнете оттук…“ Тези пристъпи приключваха обикновено със смехове, целувки, обещания за поправяне и гальовни сдобрявания, защото Хуанито много умееше да укротява майка си.