Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Пласидо беше брат от Пас и Каридад — братство, чието седалище бе в сринатата енорийска църква. Ходеше в параклиса да дава предсмъртно опрощение на греховете на осъдените на смърт и да ги разсейва с приказки в страшния час, като им говореше за това, колко глупав е животът, колко добър е бог и колко прекрасно щели да бъдат на седмото небе. Какво ли щеше да стане с горкичките осъдени, ако нямаше кой да им дава малко празни обещания, преди те да предоставят врата си на палача! Неизменно в десет сутринта Еступиня приключваше това, което бихме могли да наречем негов религиозен работен ден. Мине ли веднъж този час, от росиниевското му лице изчезваше мрачната сериозност, която имаше в църквата, и пак ставаше приветливият, приказлив и забавен човек от дюкянджийските вечеринки. Той обядваше у Санта Крус или у Вилюендас, или у Арнайс и ако Барбарита нямаше какво да му нареди, залавяше се със задължението си да заслужи хляба си , понеже винаги играеше ролята на човек, който работи като черен дявол. Привидното му занимание в такова време беше комисионерството на продавачи и измисляше, че ги настанявал на работа срещу надница. Наистина вършеше нещо, ала то до голяма степен беше чиста измама; а когато го питаха дали вървят добре сделките, отговаряше с тон на обигран търговец, че не иска да остави да лъснат тлъстите му печалби: „Държим се, бе човек, не се оплакваме… Този месец настаних поне трийсет момчета… ако не са били четирийсет…“

Пласидо живееше на улица „Кава де Сан Мигел“. Къщата му беше една от тия, които образуват западната страна на „Пласа Майор“, и тъй като цокълът им е много по-ниско от повърхността на площада, височината им е внушителна, а основата им — много здрава, подобно на крепост. Етажът, на който живееше той, беше четвърти откъм площада, а откъм улица „Кава“ — седми. В Мадрид не съществуват по-големи височини и за да покориш тия, се налагаше да се примириш със сто и двадесет стъпала, всичките от камък , както казваше с гордост Пласидо, като не можеше да похвали нещо друго от жилището си. Това, че „ всичките са от камък“ , от улица „Кава“ чак до мансардите, придава на стълбите на тия сгради мрачен и монументален вид като на легендарен замък и Еступиня не можеше да забрави това интересно в известна степен обстоятелство, понеже не е едно и също да се изкачиш у дома си по стълбища като тия в „Ел Ескориал“ 89 89 Прочут манастир, основан от Филип II през 1563 г. в едноименното село край Мадрид в чест на победна битка. — Б.пр. , или по жалки дървени стъпала като всяко махленско дете.

Гордостта от катеренето по тия изтрити гранити не облекчаваше изтощението, поради което моят приятел съумя да използува добрите си връзки, за да го съкрати. Собственикът на една обущарница на площада на име Дамасо Трухильо му позволяваше да влиза през неговия дюкян с фирма „Букетът от лилии“ . Имаше врата за стълбището на улица „Кава“, която Пласидо ползуваше, спестявайки тридесет стъпала.

Жилището на дърдоркото беше една мистерия за всички, понеже никой никога не беше ходил да го види по простата причина, че дон Пласидо си беше в къщи само когато спеше. Никога не беше го сполетявала болест, която да му попречи да излиза денем. Беше най-здравият човек на света. Ала старостта не биваше да се подценява и един ден през декември на шейсет и девета бе забелязано отсъствието на великия човек в средите, в които обикновено се движеше. Скоро се разнесе мълвата, че бил зле и всички, които го познаваха, най-живо се заинтересуваха за него. Много продавачи в магазини се хвърлиха по ония каменни стъпала да научат нещо за симпатичния болник, който страдаше от остър ревматизъм в десния крак. Барбарита му прати веднага своя лекар, но не се задоволи с това и нареди на Хуанито да отиде да го посети, което Дофина стори на драго сърце.

И тук излиза на бял свят посещението на Дофина при стария служител и приятел на дома му, защото ако Хуанито Санта Крус не беше направил това посещение, тази история не би била написана. Би била написана друга, разбира се, защото, където и да иде човек, той носи със себе си своя роман, ала не този.

Хуанито разпозна номер единадесет на вратата на един магазин за птици и яйца. Оттам трябваше да се влезе без съмнение, като се стъпва по пера и черупки. Той попита две жени, които скубеха кокошки и пилета, и те му отговориха, сочейки един параван, че това е входът за стълбището на номер единадесети. Портал и дюкян бяха едно и също нещо в това здание, характерно за примитивния Мадрид. И тогава Хуанито си обясни защо Еступиня носеше толкова често пера от различни птици, полепнали по ботите му. Полепвали са, както бяха полепнали и по него, колкото и да внимаваше да избягва да стъпва там, където имаше пера и тук-таме кръв. Беше болно да се гледат тия клети гадинки, които едва оскубани, биваха обвесвани за главата, но запазваха опашката като жестока подигравка над мизерната им съдба. Вляво от входа Дофина видя сандъци, пълни с яйца, запаси, изглежда. Ненаситността на човека няма предели и той жертвува за апетита си не само настоящите, а и бъдещите кокоши поколения. Отдясно, в продължението на тоя мрачен курник, един наемен убиец, изцапан с кръв, удушаваше птиците. Извиваше шиите им с онази сръчност и плавност, която дава навикът, и едва пуснал една жертва, която предаваше още агонизираща на скубачките, хващаше друга, за да й приложи същата милувка. Навсякъде имаше огромни кафези, пълни с пилета и петли, които подаваха червените си глави между пръчките, жадни и изтощени, за да си поемат малко въздух, и дори там злочестите затворници се кълвяха за това ти си подаде човката повече от мен… сега е мой ред да си подам цялата шия .