Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

След като беше оценил това далеч не приятно зрелище, застоялата миризма на курник и пърхането на крила, клъвванията и кудкудякането на толкова жертви, Хуанито се залови с прословутите гранитни стъпала, вече черни и изтрити. Действително приличаше на изкачване на замък или държавен затвор. Облицовката беше от зидария, покрита с гипс, а той — на черти и с неприлични или глупави надписи. Откъм най-близката до улицата страна здрави железни решетки допълваха феодалния облик на зданието. Като минаваше край вратата на едно от жилищата на мецанина, Хуанито я видя отворена и както си е редно, погледна вътре, понеже всички събития тук възбуждаха до висша степен неговото любопитство. Помисли, че не ще види нищо, а видя нещо, което изведнъж го впечатли — хубава, млада, висока жена… Тя сякаш беше нащрек, подбудена от любопитство, подобно на неговото, желаеща да разбере кой ли, по дяволите, се качваше в такъв час по проклетата стълба. Момата беше с ясносиня забрадка на главата и голям шал на раменете. В мига, в който видя Дофина, тя се накокошини, искам да кажа, направи туй характерно извиване в дъга на ръцете и повдигане на раменете, с което мадридчанките от народа се сгушват в шала си, движение, което им придава известна прилика с кокошка, която наперва перушината си и се надува, за да се върне после към естествения си обем.

Хуанито не беше стеснителен. И като видя момичето и забеляза колко е хубаво и колко добре беше облечено, прииска му се да пофамилиарничи с него.

— Тук ли живее — попита го той — господин Еступиня?

— Дон Пласидо ли?… На най-последния, горе — отвърна девойката, като направи няколко крачки напред.

А Хуанито си помисли: „Ти излизаш, за да ти видя красотата. Хубави ботинки…“ Мислейки си това, той забеляза, че момичето вади изпод шала ръка с яркочервена ръкавица без пръсти и я поднася към устата си. Фамилиарността преливаше у младия Санта Крус и той не се въздържа да каже:

— Какво ядете, рожбо?

— Не виждате ли? — отвърна то, показвайки му го. — Яйце.

— Сурово яйце!

С много изящество момичето за втори път поднесе към устата си пробитото яйце и си смукна още веднъж.

— Не зная как можете да ядете тия сурови лиги — каза Санта Крус, като не намери по-добър начин да завърже разговор.

— По-добре от готвени. Искате ли? — възрази то, предлагайки на Дофина това, което беше останало в черупката.

Между пръстите на момичето се стичаха пихтиести прозрачни лиги. Хуанито изпита изкушение да приеме предложението, ала не — отвращаваха го суровите яйца.

— Не, благодаря.

Тогава то го доизпи и хвърли черупката, която се разби в стената на по-долната отсечка на стълбите. Момичето бършеше пръстите си с кърпичка, а Хуанито размисляше накъде да поведе разговора, когато долу се чу един страховит глас, който каза: „Фортуната-а-а!“ Тогава момичето се наведе през парапета и нададе едно „идвам“ с такъв пронизващ писък, че Хуанито си помисли, че му се пукват тъпанчетата. Туй „идвам“ прозвуча като пронизително стържене на стоманен лист, плъзгащ се върху друг. И като нададе тоя звук — достойно пеене за такава птичка, — момата се хвърли така пъргаво надолу по стълбите, сякаш се търкаляше по тях. Хуанито я видя да изчезва, чу шума от дрехите й, които метяха каменните стъпала, и помисли, че тя ще се пребие. Накрая всичко заглъхна и младежът наново предприе мъчителното си изкачване. По стълбите не срещна вече никого, и муха дори, нито чу друг шум освен тоя на своите собствени стъпки.

Когато Еступиня го видя да влиза, изпита такава радост, че без малко да оздравее мигновено само от задоволство. Дърдоркото не беше в леглото, а в един фотьойл, защото ложето го отегчаваше, долната половина на тялото му не се виждаше, тъй като беше опаковано като мумия и увито в одеяла и различни дрипи. Черната плетена шапчица, която ползуваше в църквата, покриваше главата му, включително и ушите. Болният се отегчаваше повече от нямане с кого да говори, отколкото от ревматичните болки, понеже жената, която го обслужваше, някоя си доня Брихида, хазяйка или домоуправителка, беше много необщителна и неразговорлива. Еступиня не притежаваше никакви книги, понеже нямаше нужда от тях, за да се образова. Неговата библиотека беше обществото, а неговите учебници — топличките думи на живите. Неговата наука беше християнската му вяра и дори за молитва не се нуждаеше от молитвеници, нито от сборници, понеже знаеше всички молитви наизуст. Напечатаното за него беше музика, заврънкулки, които не стават за нищо. Един от хората, от които най-малко се възхищаваше Пласидо, беше Гутенберг 90 90 Йохан Гутенберг (ок. 1400–1468), немски изобретател, сложил начало на съвременното книгопечатане. — Б.пр. . Ала отегчението от болестта му го накара да пожелае компанията на някой от тези неми разказвачи, които наричаме книги. Бе претърсено навсякъде и не се намери нищо напечатано. Най-сетне доня Брихида намери в прашната ракла едно книжище, притежание на някой си свещеник, който бе живял в същата сграда някъде към четиридесета година. Еступиня го отвори със страхопочитание — какво се оказа? — Единадесетият том от „Червен бюлетин на епархия Луго 91 91 Град в Испания, столица на едноименна провинция. — Б.пр. “ . Примири се значи с него, понеже нямаше друго. И го погълна целия от край до край, без да пропусне буква, като произнасяше правилно сричките шепнешком като при молитва. Никакво препятствие не го спираше в четенето му, понеже когато насреща му изскочеше някой дълъг и неразбираем латински израз, той го захапваше без колебание. Пасторалите, синодалните и папските послания и останалите занимателни неща, които книгата съдържаше, бяха едничкото лекарство за тежката му самота и най-хубавото в случая бе, че взе да се пристрастява към тъй блудкавото ястие и някои пасажи изчиташе по два пъти, като дъвчеше думите с усмивка, която би накарала всеки неосведомен наблюдател да повярва, че дебелият том е на Пол дьо Кок 92 92 Френски писател (1773–1871), автор на хумористични и леки романи, на мода по онова време. — Б.пр. .