Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Освен да беседва, Еступиня нямаше никакъв друг порок, нито пък се бе събирал изобщо с посредствени и долни хора. Един-единствен път в живота си има нещо общо с хора от лош произход по случай кръщаването на детето на един негов племенник, който беше женен за собственичка на комарджийница. Тогава му се случи нещо неприятно, за което си спомняше и се срамуваше през целия си живот, и то бе, че палавникът-племенник, уговорил се с приятелите си, успя да го напие, като чисто по шарлатански му даде хинин, способен да замае и камък. Бе едно глупаво пиянство, първото и последното в живота му; а споменът за падението от онази нощ го разтъжаваше, щом изникнеше в паметта му. Безчестници, тъй да подиграят този, който беше самото въздържание! Накараха го с явна измама да изпие онези гадни чаши и след това не се поколебаха да се погаврят с него колкото жестоко, толкова и просташки. Помолиха го да изпее „Питита“ и има основания да вярваме, че я е изпял, макар че той отрича категорично. Все пак и с разстроените си сетива той осъзна състоянието, в което го бяха поставили, а достойнството му подшушна мисълта за бягство. Изхвръкна от помещението, като мислеше, че нощният въздух ще разведри главата му, но макар да почувствува известно облекчение, реакциите и сетивата му все още бяха подвластни на най-невероятни грешки. Като достигна ъгъла на улица „Кава де Сан Мигел“, видя нощния пазач, по-точно казано, видя фенера на нощния пазач, който отиваше към ъгъла на улица „Кучилмерос“. Помисли, че това е предсмъртно миропомазване, и като коленичи и свали шапка, както имаше навик, промърмори една кратка молитва и рече: „Бог да му плати с каквото най му е угодно!“ Кисканията на подлите подигравчии, които го бяха последвали, го върнаха към случилото се и осъзнал грешката си, той се вмъкна набързо у дома си, защото беше на две крачки оттам. Преспа и на следния ден сякаш нищо не е било. Ала чувствуваше най-живо угризение, което известно време го караше да въздиша и да се замисля. Нищо не гнетеше така честното му сърце, както мисълта, че Барбарита ще научи за оня резил с миропомазването. За щастие тя или не го узна, или, ако го е узнала, никога не даде да се разбере.

Когато се запознах с този личен син на Мадрид, той беше навършил вече седемдесет години, но те му отиваха много. Беше по-нисък от среден ръст, пълничък и леко превит напред. Ония, които искат да знаят лицето му, да погледнат това на Росини, вече на старини, както са ни го предали щампите и снимките на големия музикант, и могат да кажат, че имат пред себе си божествения Еступиня. Формата на главата, усмивката, профилът и особено извитият нос, хлътналата уста, насмешливите очи бяха вярно копие на оная леко присмехулна красота, която, с подсилване на чертите на старини, се приближаваше малко до образа на Полишинел 87 87 Персонаж в Комедия дел арте, който изпълнява сатирично-комични роли. — Б.пр. . Възрастта придаваше на профила на Еступиня известно сходство с тоя на папагалите.

През последните години от живота си от 70-те нататък той се обличаше особено и правеше това не толкова от бедност, понеже семейство Санта Крус се грижеше нищо да не му липсва, а от чувство за традиция и от отвращение да внесе нещо ново в гардероба си. Носеше сплесната равнопола шапка с много нисък връх, която напомняше за една епоха, изтрила се вече от паметта на шапкарите, и наметало от зелено сукно, което не слизаше от раменете му — освен от юли до септември. Имаше много малко коса, може да се каже — почти никаква, ала не слагаше перука. За да спаси главата си от студените течения в църквата, в джоба си носеше една черна шапчица, която си нахлупваше при влизане. Беше голям ранобудник и рано по хладина отиваше в църквата „Санта Крус“, после в „Санто Томас“ и накрая в „Сан Хинес“. След като изслушаше по няколко литургии във всяка една от тези църкви с нахлупена чак до ушите шапчица и побъбреше с някои от набожните или с клисарите, тръгваше от параклис на параклис да чете различни молитви. Като се сбогуваше, поздравяваше с ръка иконите, както се поздравява някой приятел, който е на балкона, после вземаше светената си вода, долу шапчицата и — на улицата.

През 1869 година, когато събориха църквата „Санта Крус“, Еступиня изживя горчиви моменти. Нито птиче, чието гнездо е било разрушено, нито човек, изхвърлен от родния му дом, са се нажалявали повече, отколкото се нажали той, като видя да падат сред облаци пепел парчета зидария. Само поради това, че беше мъж, не плачеше. Ако Барбарита, която беше израсла в сянката на достопочтената кула, не плачеше при вида на тъй светотатственото зрелище, то бе, защото беше вбесена и яростта й попречи да заплаче. Не успяваше и да си обясни защо съпругът й казва, че дон Николас Риверо 88 88 Николас Мария Риверо (1814–1878), испански политик, оратор и правист. — Б.пр. бил велик човек. Когато храмът изчезна, когато бе изравнена земята и с течение на годините на светото място се издигна къща, Еступиня не се предаде. Не беше от тези нагаждащи се характери, които приемат свършените факти. За него църквата си беше все там и нашият човек, щом минеше през мястото, където някога бе вратата на църквата, се прекръстваше и сваляше шапка.