Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Търговската биография на този човек е колкото любопитна, толкова и обикновена. Бил много млад, когато постъпил като продавач при Арнайс; там служил дълги години, винаги добре приет от главата на семейството заради своята доказана честност и преголяма заинтересованост, с която гледал на всичко, отнасящо се до фирмата. И въпреки тези морални качества, Еступиня не беше добър служител. При обслужване много бавеше купувачите, а пратеха ли го с някое поръчение до митницата, се връщаше толкова късно, че много пъти дон Бонифасио мислеше, че са го арестували. Странността, че при тези недостатъци на Пласидо собствениците на магазина не можеха да се лишат от него се обяснява със сляпото доверие, което вдъхваше, понеже когато той се грижеше за магазина и касата, Арнайс и семейството му можеха и да си полегнат. Неговата вярност беше толкова голяма колкото и човечността му; можеха да му се карат и да го ругаят колкото си искат, без да се разсърди. Затова Арнайс много съжаляваше, че Еступиня напусна фирмата през 1837 година, когато му хрумна да завърти търговия с парите от едно малко наследство. Работодателят му, който го познаваше добре, правеше мрачни пророкувания за бъдещето на Пласидо като търговец, ако работи за своя сметка.

Той се надяваше много на магазина за бархети и сукна от кралството, който откри на „Пласа Майор“ до хлебарницата. Не нае служители, защото скромната му търговия не го позволяваше; ала неговите вечеринки бяха най-оживените и сладкодумните в целия квартал. И ето ви тайната причина за малкия напредък на заведението и същевременно сбъдването на предвещаното от дон Бонифасио. Еступиня имаше наследствен и хроничен порок, срещу който бяха безсилни всичките му останали душевни сили, един толкова по-заробващ и ужасен порок, колкото по-безобиден изглеждаше. Това не беше пиенето, нито любовта, нито хазартът, нито разкошът — беше говоренето.

За малко приказки Еступиня беше готов да прати по дяволите и най-добрата търговия. Щом той подемеше разговор с охота, вече можеше да се продъни земята — не го интересуваше, и по-скоро биха му отрязали езика, отколкото да го спрат да говори. В неговия магазин ходеха най-екзалтираните дърдорковци, защото порок при порок отива. Ако по време на най-сладките приказки влезеше някой да купува, Еступиня го посрещаше, както се посрещат хора, дошли да искат пари назаем. Ако исканата стока беше на тезгяха, показваше я с бързо движение от желание по-скоро да свърши паузата, но ако беше по високите рафтове, хвърляше нагоре измъчен поглед, сякаш молеше бога за търпение, и казваше: „Жълт бархет ли? Вижте го. Струва ми се, че е тесен за туй, за което ви трябва.“ Друг път се съмняваше или се правеше, че се съмнява дали има това, което искаха. „Фуражки за дете ли? С мушамена козирка ли ги искате?… Струва ми се, че има няколко, ама са от тия, дето не се носят вече.“

Ако играеше на туте или на мус 82 82 Туте, мус — видове игра на карти. — Б.пр. , едничките игри, които знаеше и в които беше майстор, можеше по-скоро светът да се затрие, отколкото той да отклони вниманието си от картите. Жаждата му за беседване и общуване беше толкова силна, тялото и душата му го искаха толкова неудържимо, че ако не идваха бъбривци в магазина, той не можеше да устои на сърбежа на порока — удряше ключа, мушваше го в джоба си и отиваше в друг магазин да търси онова бърборковско питие, което го опияняваше. По Коледа, когато започваха да гласят сергиите на площада, горкият търговец не устояваше да стои заврян в оная мрачна кочина. Звукът на човешкия глас, уличната светлина и глъчката бяха тъй потребни за съществуването му, както въздухът. Затваряше и отиваше да разговаря с жените от сергиите. Познаваше ги всичките и научаваше какво щяха да продават, а и какво става в семействата на всяка една от тях. Та Еступиня принадлежеше към оная порода търговци, от които са останали много малко представители, чиято роля в търговския свят, изглежда, е да смекчават злините, причинени от крайностите на безогледното предлагане, и да отклоняват потребителя от нездравата склонност да харчи парите си. „Дон Пласидо, имате ли синьо кадифе?“ „Синьо кадифе! И кой те тика тебе в тия излишества? Ами имам от него, ама е скъпо за теб.“ „Покажете ми го… и да видим дали ще ми свърши работа…“ Тогава човекът правеше огромно усилие, сякаш жертвуваше на дълга своите най-свидни чувства и вкусове, и сваляше парчето плат. „Е, ето го кадифето. Щом няма да го купуваш, щом всичко е само за да досаждаш, защо искаш да го гледаш? Мислиш, че аз си нямам друга работа ли?“ „Нямате ли по-хубаво?“ „Нали ви казвах — тези жени дотягат и на Христа. Има по-хубаво, да, госпожо. Ще го купиш ли или не? По двайсет и два реала и нито куарто по-малко.“ „Ама дайте да го видя де… Брей, какъв човек! Мислите, че ще изям парчето ли?…“ „По двайсет и два реала.“ „Гръм да ви тръшне дано!“ „Тебе да те тръшне, невъзпитана такава, всезнайка, вещица…“