Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

А през какви затруднения минаваше горката, за да изпълни с чест непосилната роля! Обикновено правеше признанията си на Барбарита: „Слушай, мила, някои месеци тъй много се измъчвам, че не зная какво да правя. Бог да ме закриля, че инак… Ти не знаеш какво е да обличаш седем дъщери. Момчетата карат с изостаналите от баща им дрехи, които аз им преправям. Ама момичетата!… И с тези сегашни моди, и с тези заврънкулки!… Видя ли парчето от син меринос? Ами не стигна и трябваше да докарам още десет вари. Да не говорим за обувките. Оправяме се благодарение на това, че в къщи, щом някоя обуе друга обувка, а не конопените цървулки, се разярявам като лъвица. За да напълня търбусите им, разчитам на картофите и надробения пържен хляб. Тази година премахнах задушените меса. Зная, че служителите мърморят, ама не ме интересува. Да отидат другаде, където ще се отнасят по-добре с тях. Ще повярваш ли, че един квинтал 67 67 Мярка за тегло (в Кастилия — 46 кг). — Б.пр. въглища ми отива, докато се обърна? Докарвам си в къщи две ароби 68 68 Мярка за тегло (в Кастилия — 11,502 кг). — Б.пр. олио и след няколко дена… фют… сякаш са го изсмукали кукумявките. Поръчвам на Еступиня два-три квинтала картофи, мила, и сякаш не е докарал нищо.“

В къщата имаше две маси. На първата се хранеха главата на семейството и неговата съпруга, момичетата, най-старият служител и по някой роднина, като Примитиво Кордеро, когато идваше в Мадрид от имението си в Толедо, където живееше. На втората сядаха дребните служители и двете момчета, едното от които се учеше на занаят в дюкяна за дантели на Сегундо Кордеро. Бяха общо седемнадесет или осемнадесет гърла. Ръководенето на такава къща, което би изтощило друга жена, видимо не уморяваше Исабел. С израстването на момичетата намаляваше част от физическата работа за майката; ала тази почивка се запълваше от прекалена бдителност, за да опази стадото, все повече преследвано от вълци и изложено на безконечни дебнения. Момичетата не бяха лоши, ала бяха младички и дори господ бог не можеше да предотврати надничанията през единствения балкон на къщата или през прозореца, който гледаше към уличката „Сан Кристобал“. В къщата започваха да влизат писъмца и да се завъртват ония невинни връзчици, които са игра на любовта, щом не са самата любов. По всяко време очите на доня Исабел бяха като фенери и тя не изпускаше от поглед дъщерите си нито за миг. Към това изтощително и сурово майчино шпиониране се прибавяше и грижата да показва и проветрява „мострите“, за да види дали няма да падне някой мющерия, или другояче казано — съпруг. Налагаше се да се хвали стоката и на тая велика жена, търговка на дъщери, не и оставаше друга възможност освен да се облича и да посещава със стоката си тоя или оня кръжец на нейни приятелки, защото, ако не го стореше, момичетата така се нацупваха, че ставаха непоносими. Неделната разходчица ставаше по правилата — накуп. Момичетата бяха много добре премененички, със сума ти дрешки, та не приличаха на себе си; майката, много докарана, с ръкавици, които я лишаваха от възможността да използува пръстите си, с маншон, който претопляше ръцете й, и с хубавия си кашмир. Без да бе стара, изглеждаше такава.

Най-сетне господ, като оцени достойнствата на тая героиня, която не се отделяше и на милиметър от поста си в обществените битки, хвърли благосклонен поглед на „мострите“ и после ги благослови. Първото момиче, което се омъжи, бе второто по реда на раждането си, на име Канделария, и в интерес на истината трябва да кажа, че тоя брак не бе много блестящ. Женихът беше добро момче, служител в магазина за ризи на вдовицата Апариси. Казваше се Пепе Саманиего и едничкото му състояние бяха желанието му за работа и доказаната му честност. Семейното му име често се виждаше по фирмите за дребна търговия. Един негов чичо беше аптекар на улица „Аве Мария“. Имаше един братовчед, търговец на риба, друг — дребен търговец на наметала на улица „Крус“, трети — лихвар, а останалите, както и братята му, бяха все продавачи. Родът Арнайс първо помисли да се противопостави на тая връзка, но скоро си направи следната сметка: „Не е време да предем тънко по въпроса за съпрузите. Трябва да приемаме всичко, което се яви, защото са ни седем за пласиране. Стига момчето да е сериозно и работливо.“

После се омъжи най-голямата, на име Бенигна, кръстена на дядо си, героя от Ботерос. Това вече бе хубава сватба. Женихът беше Рамон Вилюендас, най-големият син на прочутия сарафин от улица „Толедо“ — голяма къща, солидно състояние. Той беше вече вдовец с две момичета, а роднините му бяха смущаващо разнообразни по отношение на богатството си. Чичо му, дон Кайетано Вилюендас, беше женен за Еулалия, сестра на маркиз Каса-Муньос, и притежаваше много милиони; в замяна на това имаше един Вилюендас, кръчмар, и друг, който държеше дюкянче за перкали 69 69 Сбит и тънък памучен плат за ризи и др. — Б.пр. и бархети, наречено „Добрият вкус“. Родството на бедните с богатите Вилюендас не се виждаше много ясно, ала си бяха роднини и мнозина от тях си говореха, и то на „ти“.