Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Като видеше тясната къща, човек си мислеше, че законът за непроницаемостта на телата 66 66 Ироничен намек на автора за действие, обратно на закона от физиката за проницаемостта на телата. — Б.пр. е бил поводът смъртта да намали библейското стадо. Ако бяха оживели и седемнадесетте дечица, щеше да се наложи да ги сложат на балконите като саксии или окачени в кафези за мъжки яребици. Дифтеритът и скарлатината поокастриха оная гъста родитба и през 1870 година бяха останали вече само девет. Първите две отлетяха малко след като се родиха. От време на време умираше по едно, вече пораснало, и редиците оредяваха. През не знам коя си година умряха три през четири месеца. Ония, които прехвърлиха десетте години, растяха нормално.

Казах, че бяха девет. Остава да ви доверя, че от тези девет седем бяха от женски пол. Ей че напаст му се беше паднала на добрия дон Гумерсиндо! Какво да прави със седем момиченца? За да бъдат опазени, когато станат жени, беше необходим един армейски корпус. И как всички да бъдат омъжени добре? Откъде щяха да се появят седем добри мъже? Винаги, когато му говореха за това, Гумерсиндо го обръщаше на шега, осланяйки се на леката ръка, която имаше жена му за всичко. „Ще видите — казваше той — как тя ще извади изпод камъните седем превъзходни зетя.“ Ала плодовитата съпруга не можеше да си намери място. Щом помислеше за бъдещето на дъщерите си, се натъжаваше и чувствуваше нещо като угризение, че е дарила мъжа си със семейство, което създаваше икономически проблеми. Когато говореше със зълва си Барбарита, оплакваше се, че е родила момичета, сякаш тя сама беше виновна за това. По време на плодоносната й кампания, от трийсет и осма до шейсета година, се случваше на четвъртия или петия месец след раждането да бъде отново бременна. Барбарита не си правеше труда да я пита и го смяташе за нещо станало вече. „Сега — й казваше тя — ще имаш момче.“ А другата, сърдита и бълваща проклятия против своята плодовитост, отвръщаше: „Момче или момиче, тези подаръци би трябвало да са за теб. На теб би трябвало бог да дарява по едно стайно канарче всяка година.“

Печалбите от предприятието не бяха малки, ала съпрузите Арнайс не можеха да се нарекат богати, защото с толкова раждания, с толкова смъртност сред децата им и с голямата женска челяд фирмата не можеше да процъфтява както трябва. Макар че Исабел вършеше чудеса от разни натъкмявания и икономии, значителният всекидневен харч отнемаше много жизнени сили на заведението. Ала никога Гумерсиндо не престана да изпълнява своите търговски спогодби и ако капиталът му не беше голям, то нямаше и дългове. Същественото беше да се задомят добре седемте момичета, тъй като във фирмата не можеше да има големи спестявания, докато тази ужасна брачна кампания не се увенчаеше с блестящ успех.

Преди двадесет години Исабел Кордеро беше похабена, бледа и с обезформена снага жена, една от тия, които сякаш се разглобяват и чиито телесни части не са на истинското си място. Едва се познаваше, че е била хубава. Ония, които общуваха с нея, не можеха да си я представят по друг начин, освен, както се казва, в положение, защото големият корем при нея изглеждаше нещо нормално, както тенът на лицето или формата на носа. И в положение, и в кратките свободни промеждутъци подвижността и беше всякога една и съща, тъй като чак докато падна на легло, тя беше на крак, грижейки се за сложното управление на въпросната фирма. Еднакво работеше както в кухнята, така и в кантората. Едва сложила огромния тиган с надробен пържен хляб за вечеря или казана с картофи, влизаше в магазина, за да я осведоми съпругът й за фактурите, които току-що беше получил, или за известия за полици. Преди всичко гледаше момичетата да не стоят свободни. Най-малките й деца ходеха на училище; големите момичета работеха във всекидневната на къщата, като помагаха на майка си в преглеждането на дрехите или в преправянето на изоставените от бащата дрехи за нуждите на момчетата. Някои от тях гладеха; имаха и навика да перат в голямото корито в кухнята и да замрежват и кърпят. Ала всички най-много се проявяваха в изкуството да подреждат своите собствени труфила. Неделен ден, когато майка им ги извеждаше на разходка в дълго шествие, биваха тъй добре премененички, че бе наслада да ги гледаш. Когато ходеха на църква, се нижеха сред възхищението на миряните; защото е редно да се отбележи, че бяха много хубавички. От двете най-големи, които вече бяха жени, до последната, която беше миньонче, образуваха твърде интересно стадо, което привличаше вниманието с числеността си и постепенната последователност в ръстовете. Познатите, които ги виждаха да влизат, казваха: „Ето я и доня Исабел с мострите.“ Майката, сресана най-просто, без никакво украшение, отпусната, луничава и лишена вече от всякакъв собствен чар освен от почтеността, водеше това стадо, оглавявайки го както търговците на пуйки — своите стада по Коледа.