Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

С високопоставените дами той беше много вежлив. Неговата учтивост имаше оттенъци като този: „Кариран ли? Да, има. Виждате ли парчето там горе? Струва ми се, госпожо, че не е това, което търсите… искам да кажа, че ми се струва; не че искам да ви се меся… Сега са на мода раирани — от тях нямам. Чакам една пратка през идущия месец. Вчера видях дъщерите ви със сеньор дон Кандидо. Ами те са порасли. А как е господин Майор? Не съм го виждал откакто ходехме заедно в криптата на «Сан Хинес»!“ При тази система на продажба след четири години търговия можеха да се преброят на пръсти хората, които в края на седмицата прекрачваха прага на магазина. На шестата година там не влизаха и мухите. Еступиня отваряше всяка сутрин, премиташе и поливаше плочника, слагаше си зелените ръкавели и сядаше зад тезгяха да чете „Диарио де Ависос“ 83 83 Букв. „Вестник за обяви“. — Б.пр. . Полека-лека заприиждаха приятелите, онези негови братя по душа, които в самотата, в която се намираше Пласидо, бяха за него като гълъба от Ноевия ковчег, понеже му носеха в клюн нещо повече от маслиново клонче — носеха му словото, най-вкусния плод и цвета на живота, питието за душата, с което той подхранваше своя порок… Те прекарваха целия ден в разказване на вицове, в коментиране на политическите събития, в обръщане на „ти“ към Мендисабал, към Калатрава, към Мария-Кристина и към самия господ, в чертаене с пръст върху тезгяха на скици за бойни действия в своеобразни тактически линии; в доказване, че Еспартеро трябвало непременно да мине оттук, а Виляреал — оттам; в разказване и на случки от търговията, за пристигане на тая или оная стока; за случки с духовници и с доброволци, с жени и с царедворци, заедно с всичко останало, което попада под властта на човешката словоохотливост. При това чекмеджето за пари не се отваряше нито веднъж, а варата за мерене, потънала в несмущаван покой, без малко да се раззелени и да разцъфне. И тъй като минаваха месец след месец, без да се възстановява стоката, и имаше само дреболии и „антики“ — това се оказа една голяма и непредвидена бомба. Един ден му секвестираха всичко и Еступиня излезе от магазина колкото с мъка, толкова и с достойнство.

Този велик философ не се предаде на отчаяние. Приятелите му го видяха спокоен и примирен. Във вида му и в спокойното изражение на лицето му имаше нещо сократовско, ако се допусне, че Сократ е бил човек, готов да прекара седем часа непрекъснато с дума на езика. Пласидо беше спасил честта си, което беше най-важното, разплащайки се акуратно на всички с наличните си запаси. Беше останал само с дрехите на гърба си и без петак в джоба. Едничката „мебел“, която спаси, бе варата за мерене. Налагаше се да потърси някакъв начин да си припечелва хляба. На какво да се посвети? В кой клон на търговията да приложи големите си заложби? Отдавайки се на размисъл върху това, той успя да открие, че сред голямата си сиромашия е запазил един капитал, за който сигурно биха му завидели мнозина — връзките. Познаваше всички собственици на складове и магазини в Мадрид; всички врати бяха отворени за него и навсякъде го посрещаха радушно заради честността му, добрите му обноски и предимно заради онова благословено сладкодумство, което бог му беше дал. Неговите връзки и тези способности му внушиха идеята да се посвети на търговското посредничество. Дон Балдомеро Санта Крус, дебелият Арнайс, Брингас, Морено, Лабиано и други собственици на складове за сукна, ленени платна или нови стоки му даваха образци, за да ходи да ги показва от магазин на магазин. Той печелеше по две на сто комисионната за това, което продаваше. Пресвети Дево Марийо, какъв сладък живот и колко добре направи той, като го възприе; защото не можеше да се измисли нещо по-подобаващо на неговия темперамент! Това постоянно тичане, това влизане през различни врати, това поздравяване на улицата на петдесет души и разпитване за семействата им беше неговият живот, а всичко останало беше смърт. Пласидо не беше роден да се затваря в дюкян. Неговата стихия беше улицата, чистият въздух, спорът, договарянето, поръчката, да снове, да разпитва, да оспорва, като минава непринудено от сериозното към шегата. Имаше утрини, когато обхождаше цялата улица „Толедо“ от край до край, а и „Консепсион Херонима“, „Аточа“ и „Каретас“.

Така преминаха няколко години. Тъй като потребностите му бяха много ограничени, понеже той нямаше семейство, което да издържа, нито друг порок, освен тоя да си чеше езика, малкото, което му даваше посредничеството, му стигаше, за да живее. Освен това много богати търговци го покровителствуваха. Един, не щеш ли, му подаряваше наметало; друг — парче плат за костюм; трети — шапка или пък храни и лакомства. Семейства от най-високопоставените в търговията го настаняваха на трапезата си не само от приятелство, а и от егоизъм, понеже беше развлечение, да го слушаш как разказва най-различни неща с такава живописна точност и такъв усет за детайл, че очароваше. Забавното му бъбрене имаше две главни особености и те бяха, че той никога не се обявяваше за невежа по какъвто и да е въпрос и никога не говореше лошо за никого. Ако случайно се изпуснеше да каже някоя обидна дума, то беше против митницата, ала без да уточнява обвиненията си срещу някого там.