Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Щом един ден дамата разбра, че синът й често се навърта из кварталите на Пуерта Серада, към улица „Кучилиерос“ и „Кава де Сан Мигел“, възложи на Еступиня да го следи и той го стори с най-голяма охота, като й носеше клюки, изречени шепнешком и мелодраматично:

— Снощи вечеря в сладкарницата на племенника на Ботин, на улица „Кучилиерос“… Знае ли госпожата? Беше и господин Вилялонга и някакъв друг, когото не познавам, един такъв тип… как да кажа, от тези с кръгло сомбреро и наметало с обшита пелерина. Може да мине и за шарлатанин, и за преоблечено господарско синче.

— Жени?… — попита неспокойно Барбарита.

— Две, госпожо, две — каза Пласидо, подкрепяйки със същия брой силно изопнати пръсти туй, което гласът съобщаваше. — Не можах да видя физиономиите. Бяха от тези със сив шал, синя престилка, хубав ботуш и забрадка на главата… с една дума… Госпожо, госпожо…

— Какво?

— Вчера и завчера детето влезе в един дюкян на улица „Консепсион Херонима“, където продават филигран и корали от ония, които носят кърмачките…

— И какво?

— Ами прекарва там дълги часове следобед и вечерта. Знам го от Пепе Валиехо, оня от въжарницата насреща, когото съм натоварил да си отваря очите.

— Магазин за филигран и корали ли?

— Да, госпожо, една от тези евтини златарници, в които всичко налично не прави и шест дуро. Не я познавам; отворена е наскоро, ама аз ще проуча. Има вид на бедняшка. Влиза се през една стъклена врата, която е и вход на портала, а на джама са поставили табела: „Специални подаръци за дойки “… Преди там имаше един часовникар на име Браво, който умря от преплитане на червата.

Изведнъж клюките на Еступиня секнаха. Барбарита всичко обръщаше на въпроси и само на въпроси, а пустият дърдорко не знаеше нищо. И забележете, че дискретността на тоя човек беше достойна за уважение, защото тя беше най-голямата негова саможертва — ако трябваше да каже: „Не знам нищо, абсолютно нищо“, беше все едно да си отреже езика. Понякога сякаш неговите, незначителни и неуверени разкрития по-скоро можеха да скрият истината, отколкото да я изяснят: „Ами нищо, госпожо — видях Хуанито сам в един файтон към площад «Пуерта дел Сол»… искам да кажа… към площад «Анхел»… Беше с Вилялонга… Много се смееха двамата… на нещо, което ги разсмиваше…“ и всички доноси бяха като тези — глупости, извъртания, уклончивости… Едно от двете. — Еступиня или не знаеше нищо, или ако знаеше, не искаше да го каже, за да не тревожи госпожата.

Така изминаха десет месеца. Барбарита разпитваше Еступиня, а той не искаше или нямаше какво да отговори, докато някъде през май на седемдесета година Хуанито започна да изоставя онези просташки навици, които толкова дразнеха майка му. Тя, която го наблюдаваше най-внимателно, забеляза признаците на бавната и щастлива промяна в живота на младежа. Няма защо да споменаваме колко много се радваше госпожата. И макар че всичко това беше обяснимо, дойде един момент, в който Барбарита престана да любопитствува, и никак не се тревожеше, че не знае всичко за лудориите на сина си, само дано да се поправеше. Бавно Дофина възвръщаше своята нормална индивидуалност. След една нощ, когагато той се бе върнал късно едва дишащ и после го боля главата и повръща, промяната бе сякаш по-подчертана. Майката съзираше в тази неизвестна страница на съществуването на наследника си разпътни донякъде любовни връзки, непристойни оргии, закачки и разпри може би; ала тя прощаваше всичко, всичко, всичко, само да минеше това разстройство, както минават присъщите на различните възрасти кризи. „Това е дребна шарка, от която не може да се отърве никое момче в тези времена — казваше тя. — Моето вече се измъква от нея и, дай боже, да излезе на добре.“

Забеляза също, че Дофина се тревожеше много за някои записки или бележки, които носеха за него в къщи, проявяваше по-скоро страх, отколкото желание от получаването им. Често нареждаше на прислужниците да ги отказват и да не се приема писмо, нито бележка. Беше нещо неспокоен и майка му си каза доволна: „Преследват го, ама той, изглежда, иска да скъса всякакви връзки. Това е добре.“ Тя сподели това със съпруга си и дон Балдомеро, у когото напредничавото не отменяше авторитарното (белег на времето), предложи защитен план, заслужаващ нейното одобрение: „Слушай, мила, най-добре е още днес да говоря с губернатора, който е наш приятел. Той ще ни изпрати тука двама полицаи и щом дойдат подозрителен мъж или жена с хартия или бележчица, ще ги пипнат и — в дранголника с главата напред.“