Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Хасинта вярваше, но едно нещо е вярата, а друго — любопитството. Тя не се съмняваше ни най-малко в любовта на съпруга си, но искаше да узнае, да, господине, искаше да се осведоми за определени авантюрички. Между съпрузи всякога трябва да цари най-голямо доверие. Не е ли тъй? Щом има тайни, сбогом, мирен брак. Ами добре де — тя искаше да прочете от край до край определени страници от живота на съпруга си, преди да се оженят. Тъй като тези истории доста помагат в брачното възпитание! Като ги знаят наизуст, съпругите са тъй осведомени, че щом съпрузите се изплъзнат малко… — хоп! — вече са хванати.

— Трябва да ми разправиш всичко-всичко… Иначе няма да те оставя на мира.

Това бе казано във влака, който летеше и свиреше през клисурите на Панкорво 97 97 Дефиле, проход в Испания между провинциите Бургос и Алава, който свързва Кастилското плато със страната на баските. — Б.пр. . В пейзажа Хуанито виждаше образа на съвестта си. Пътят, който го прекосяваше, разкривайки сенчестите кривини, беше умното обследване на Хасинта. Вагабонтинът му с вагабонтин се смееше, обещаваше да го разкаже после, ала истината беше, че не казваше нищо съществено.

— Да, защото ме мамиш ти мен!… Защото искаш да се изплъзнеш… Аз зная повече, отколкото мислиш. Добре си спомням за някои неща, които видях и чух. Майка ти беше много недоволна, защото ти беше ни станал голям развейпрах, точно тъй.

Съпругът си оставаше верен на своята предпазливост, но Хасинта не се ядосваше от това. Женският нюх й подсказваше, че натрапчивата настойчивост дава обратни резултати. Друга на нейно място би направила много сериозни муцунки; тя не, защото градеше успеха си върху постоянството, съчетано с фалшива и дипломатична нежност. На влизане в един тунел в Риоха 98 98 Област в Испания, провинция Логрьоно, Стара Кастилия. — Б.пр. тя каза:

— Да се обзаложим ли, че без да ми кажеш и дума, аз ще разбера всичко?

А на излизане от тунела влюбеният съпруг, след като я притисна с малко театрална прегръдка и смеси мляскането от целувките си с пуфтенето на пушещата машина, крещеше:

— Какво мога да скрия аз от тази лакома хубавица?… Ще те изям; пази се, че ще те изям. Любопитка, шпионка, муцунка! Ти искаш да разбереш? Тогава ще ти го кажа, за да ме обичаш повече.

— Повече ли? Много забавно! Туй вече е трудно.

— Почакай да пристигнем в Сарагоса.

— Не, сега.

— Още сега ли?

— Дя .

— Не… в Сарагоса. Разбери, че е дълга и отегчителна история.

— По-добре… Разкажи я и после ще видим.

— Ще ми се смееш. Та… някъде през декември миналата година… не, предишната… Виждаш ли? Вече се смееш!

— Не се смея, по-сериозна съм и от лапнимуха.

— Ами добре, започвам… Както ти казах, запознах се с една жена… Момчешки работи. Но нека да започна от началото. Имало едно време… един стар господин, който много приличал на папагал и се наричал Еступиня и който легнал болен и… естествено, приятелите му отишли да го видят… и един от тези приятели, като изкачвал каменната стълба, срещнал една жена, която пиела сурово яйце… Е, как е?

— Сурово яйце… Отвратително! — възкликна Хасинта, изплювайки една слюнчица. — Какво може да се очаква от човек, който се влюбва в жена, която пие сурови яйца?…

— Казано безпристрастно, ще ти поясня, че беше хубава. Ядоса ли се?

— Какво ще се ядосвам! Продължавай… Тя пиеше яйцето, предлагаше и на теб и ти се свърза…

— Не, тогава нищо не се случи. Върнах се на следния ден и пак я срещнах.

— Хайде, харесал си й и тя те е чакала.

Дофина не искаше да бъде прекалено ясен и разказваше в общи черти, като смекчаваше грубите изрази и минаваше като по въглени през опасните места. Но Хасинта притежаваше инстинктивна изкусност в боравенето с куката и винаги измъкваше по нещо от всичко, което искаше да узнае. Така се разкри част от онова, което Барбарита напразно се опитваше да разбере… Коя беше тая с яйцето?… Ами едно осиротяло момиче, което живееше при леля си, която пък беше яйчарка и птичарка на улица „Кава де Сан Мигел“. А! Сегунда Искиердо!… Другояче — Ла Мелаера… Каква змеица!… Какъв език!… Каква крадливост!… Беше вдовица и съжителствуваше, както се казва, с един пикадор.

— Но стига отстъпления. Втория път, когато влязох в сградата, я намерих седнала на едно от гранитните стъпала да плаче.

— Лелята ли?

— Не, мила, племенницата. Лелята току-що я беше нахокала и долу още се чуваше пръхтенето на звяра… Аз утеших горкото момиче с четири приказки и седнах до него на стъпалото.