Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Продължавай с твоето завоевание. Та…

— Въпрос на няколко дни. Народът, мила моя, кара по кратката процедура. Виждаш как се убиват. Та същото е и с любовта. Един ден й казах: „Ако искаш да ми докажеш, че ме обичаш, избягай с мен от къщи.“ Аз помислих, че ще ми откаже.

— Неправилно си помислил… особено ако у тях е имало… дървен господ.

— Отговорът й се състоеше в това да си вземе шала и да ми каже „хайде“ . Не можеше да излезе през улица „Кава“. Излязохме през обущарницата, която се казва „Букетът от лилии“ . Както ти казах, народът е такъв — изключително припрян и противник на разтакаванията.

Хасинта гледаше по-скоро пода, отколкото съпруга си.

— И веднага знаменитият обет за женитба — каза тя, поглеждайки го в упор и наблюдавайки колебанието му как да отговори.

Макар че Хасинта не познаваше лично никоя жертва на обета за женитба, имаше ясна представа за тези дяволски съглашения, от онова, което бе гледала в драмите, в късите пиеси и дори в оперите, представяни наместо театър, веднъж за разплакване на публиката, друг път — за разсмиването й. Тя пак погледна съпруга си и забелязвайки у него нещо като тънка усмивка на светски човек, го ощипа и малко сърдито изказа следното мнение:

— Да, обетът за женитба, с едно наум — да не бъде изпълнен; една гавра, една измама, една низост. Какви мъже!… После казвате… А тая глупачка не ти ли издра очите, когато се е видяла изиграна?… Ако бях аз…

— Ако беше ти, също нямаше да ми издереш очите.

— Напротив… негоднико… шарлатанино. Хайде, не искам да знам повече, не ми разказвай повече.

— Ти защо разпитваш? Ако ти кажа, че не я обичах, ще ми се разсърдиш и ще вземеш нейна страна… Ами ако ти кажа, че я обичах, че малко след като я измъкнах от тях, ми хрумна глупостта да изпълня обета за женитба, който й дадох?

— Ах, измамнико! — възкликна Хасинта в комична ярост, която в същност не беше напълно комична. — Благодари се, че сме на улицата, иначе още сега щях да те оскубя тъй, че в шепите да останат кичури коса… Значи, да се ожениш… И ми го казваш на мен!… На мен!…

Гръмкият смях, в който избухна Санта Крус, проехтя в празнотата на безмълвното и опустяло площадче с тъй странно ехо, че двамата съпрузи се изненадаха, като го чуха. Ъгълът беше образуван от овехтели сгради от тухли, изваяни в стил мудехар 100 100 Архитектурен стил, включващ елементи на християнското изкуство и на арабската орнаментация. — Б.пр. ; на вратите — каменни гиганти или диваци с боздугани на рамо; на корнизите — стрехи от дърворезба в еднообразен и препечален прашен цвят. Нямаше и помен от жива душа. Зад плесенясалите решетки не се намираше никаква пролука на открехнат прозорец, през която би могъл да се плъзне човешки поглед.

— Тука е толкова пусто, мила моя — каза съпругът, сваляйки шапката си със смях, — можеш да ми вдигнеш голям скандал, без никой да разбере.

Хуанито хукна. Хасинта го погна с вдигнат слънчобран. „Няма да ме хванеш.“ „Хайде на бас.“ „Ще те убия…“ И двамата тичаха по неравната настилка, обрасла с трева, той — смеейки се гръмко, тя — зачервена и с влажни очи. Най-сетне — бух! — тя го удари със слънчобрана и когато Хуанито разтриваше удареното, двамата се спряха задъхани и задушаващи се от смях.

— Оттук — каза Санта Крус, посочвайки една арка, която беше единственият изход.

А когато минаваха през тунела, в края на който се виждаше друго площадче, също тъй пусто и тайнствено, както и предишното, без да си кажат нито дума, влюбените се прегърнаха и останаха в плътно единение, като се целуваха в продължение на една дълга минута и си шепнеха на ухо най-нежни думи.

— Сега виждаш колко е приятно това. Кой би казал, че насред улицата човек може…

— Ако някой ни види… — промърмори Хасинта, почервеняла от срам, защото наистина онова кътче в Сарагоса може да бъде колкото си иска пусто, ала не бе спалня.

— По-добре… ако ни видят, по-добре… Да си плюят на подметките.

И наново прегръдки и медени думи.

— Оттук не минава жива душа… — каза той. — Нещо повече, аз мисля, че оттук не е минавал никой никога. Поне от два века по тези стени не се е плъзгал човешки поглед…

— Замълчи, струва ми се, че дочувам стъпки.

— Стъпки… Я да видим?…

— Да, стъпки.

Действително някой идваше. Чу се, без да може да се определи откъде иде, шум от нозе, провлечени по облите камъни на настилката. Ненадейно измежду две къщи се появи черна фигура. Беше стар свещеник. Съпрузите се хванаха за ръка и тръгнаха, симулирайки най-голямо благоприличие. Като минаваше край тях, духовникът ги изгледа продължително.