Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Тогава той вдигна глава и прие по-спокоен вид.

— Да бъдем откровени — истината преди всичко… Тя ме боготвореше. Мислеше, че аз не съм като останалите, че съм самото кавалерство, дворянство, достойнство, благородство, върхът на мъжете… Благородство! Какъв сарказъм! Благородство в лъжата; искам да кажа, че не може да бъде… не може и не може. Достойнство, защото се носи една дреха, на която казват сюртук!… Какво лицемерно човечество! Беднякът — винаги отдолу; богатият върши каквото му скимне. Аз съм богат… Кажи, че съм непостоянен… Увлечението по живописното отминава. Духовитата простотия омайва за известно време, после омръзва… Всеки ден все повече ми тежеше товарът, с който сам се бях нагърбил. Лютенето на чесъна ме отвращаваше. Възжелах, можеш да ми вярваш, Хлапачката да е лоша, за да й дам един ритник… Ама къде ти… изобщо… Тя лоша? В смисъл… Ако й заповядам да се хвърли в огъня за мен, тя — в огъня с главата напред! Всеки ден — олелия у тях. Днес свърши добре, утре — зле. Песни, дрънкане на китара… Хосе Искиердо, на когото казват Копанко , защото ядеше в една паница като копаня, дразнеше пикадора… Вилялонга и аз ги насъсквахме да се сбиват или ги помирявахме, когато както ни хрумне… Хлапачката трепереше, като ги видеше посръбнали и разлютени… Знаеш ли какво ми хрумваше тогава? Да не нося изобщо нищо повече в онзи проклет дом… Накрая Вилялонга и аз решихме да се опитаме по живо по здраво и да не се връщаме вече. Една нощ се вдигна такава врява, че даже камите изскочиха и за малко да плувнем в море от кръв… Сякаш чувам онези любезности: „Гадник, пръч, шарлатанин, прилеп !…“ Бе невъзможно повече да водим такъв живот. Кажи, че е тъй. Досадата беше вече неудържима. Самата Хлапачка ми беше омръзнала като мръсните думи… Един ден казах: „Ще се върна“ , и не се върнах повече… Както казваше Вилялонга — да изтръгнеш из корен… Аз имах нещо в съзнанието си, една нишчица, която ме дърпаше натам… Отрязах я… Фортуната ме преследва; трябваше да играя на криеница. Тя — оттук, аз — оттам… Изплъзвах се като змиорка. Не можеше да ме хване, не. Последен видях Искиердо; срещнах го един ден да се качва по стълбите у дома. Заплаши ме, каза ми, че Хлапачката била трудна в петия месец… Трудна в петия месец!… Свих рамене… Две думи той, две думи аз… протегнах ей тази ръка — фрас!… Искиердо изведнъж се намери на по-долната площадка… и то с главата надолу…

Това, последното, Хуанито произнесе напълно разстроен. Все още седеше на пода с протегнати крака, опрял едната си ръка на седалката на стола. Хасинта трепереше. Беше я пронизала смъртна хладина и тя тракаше зъби. Стоеше права насред стаята като статуя, съзерцавайки жалката фигура на съпруга си, без да се реши да го попита нещо, нито да му поиска някакво обяснение за странните неща, които й разкриваше.

— За бога и заради майка ти! — каза тя най-сетне, движена от обич и страх. — Не ми разказвай повече. Трябва да си легнеш и да се постараеш да заспиш. Млъкни вече!

— Да млъкна… Да млъкна. Ах! Съпруго моя, съпруго обожаема, ангеле на спасението ми… Месия мой… Нали ми прощаваш?… Кажи, че да.

Той се изправи с един скок и се опита да ходи. Не можеше. Извърна се бързо и се сгромоляса върху дивана, като сложи ръка на очите си и каза с приглушен глас: „Какъв ужасен кошмар!“ Хасинта отиде при него, метна ръце на врата му и го залюля, както се люлее дете, когато искаме да го приспим.

Сломен най-после от собствената си възбуда, Дофина изпадна в състояние на тъпо оглупяване. Нервите му, които бяха започнали да се успокояват, се бореха с утешението. Той се раздвижваше изведнъж, сякаш нещо в него подскачаше, и произнасяше някакви срички. Ала утешението надвиваше и накрая той заспа дълбоко. В полунощ Хасинта с немалък труд можа да го замъкне до леглото и да го сложи да легне. Той пропадна в съня както в кладенец, а жена му прекара много тежка нощ, измъчвана от това, което бе видяла и чула.

На следния ден Санта Крус беше много засрамен. Смътно съзнаваше глупостите, които беше наговорил предната вечер, и самолюбието му ужасно страдаше от мисълта, че е бил смешен. Не се решаваше да говори на жена си за случилото се, а тя, която беше самото благоразумие, освен че му говореше, се показваше тъй приветлива и ласкава, както обикновено. Накрая нашият човек не можа да издържи на жаждата да се обясни и подготвяйки почвата с безброй умилквания, й каза:

— Момичето ми, трябва да ми простиш за лошите сцени, които ти поднесох снощи… Сигурно съм бил много досаден… Колко зле бях! В живота ми не ми се е случвало такова нещо. Разкажи ми какви глупости съм ти говорил, защото аз не си спомням.