Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Трите госпожи казаха едновременно:

— А сега какво ще правим?

Последва кратък спор по въпроса къде да отнесат тази скъпоценна придобивка. Гилермина преодоля трудностите, като предложи да го отнесат в дома й. Дадоха заповеди на Еступиня да бъдат отведени в жилището на светицата и трите женища, от които щяха да изберат най-добросъвестно дойката, която трябваше да отгледа небесния красавец .

През нощта на този паметен ден в къщата на Санта Крус се разигра една знаменателна сцена. Хасинта и свекървата хванаха натясно Хуан и го поставиха в затруднено положение, като му показаха редактираното от Еступиня писмо и го принудиха (какъв позор за достойнството му!) да се покаже искрено съкрушен, тъй като случаят не беше за шеги, нито позволяваше да се измъкнеш с няколко фрази или остроумна мисъл. Беше прегрешил тежко, оскърбявайки законната си жена, изоставяйки след това съучастницата си и правейки я достойна за съчувствие и дори за симпатия посредством низ от постъпки, за които той единствено бе отговорен. Накрая Санта Крус, стараейки се да възстанови уронения си престиж, отрече някои неща, а други, най-горчивите, смекчи и подслади по възхитителен начин, за да могат да бъдат преглътнати, като потвърди в заключение, че момчето е негово и само негово, поради което го признаваше и приемаше, решен да го обича, сякаш му го беше дала неговата обожавана и законна съпруга.

Когато останаха сами, Хасинта си разчисти сметките със съпруга си; бе тъй проникновена, непоколебима и храбра, че той едва успяваше да й отвръща, а хитрините му бяха безсилни и достойни за присмех оръжия срещу истината, която се лееше от устните на оскърбената съпруга. Със суровите си присъди тя го караше да трепери и не бе вече лесно за ловкия кавалер да се наложи над тази нежна душа, чиято диалектика често бе отслабвала под въздействието на ласките. Тогава стана ясно, че продължителните страдания бяха сринали уважението на Хасинта към нейния съпруг и развалините бяха повлекли със себе си част от любовта, която сега бе сведена до такива жалки размери, че почти не се забелязваше. Неприятното положение, в което го поставяше всичко това, разпалваше все повече и повече гордостта на Санта Крус; презрението — не престорено, а истинско, реално, което показваше жена му, караше клетия човек да страда ужасно, защото фактът, че жертвата не страдаше вече от ударите, които получаваше, бе твърде нерадостен. Да бъде никой в присъствието на жена си, да не намира при нея онова убежище, с което бе свикнал, го разстройваше дълбоко. Вярата му в сигурността на това убежище бе толкова силна, че загубвайки го, изпита за първи път това тъй тъжно чувство за непоправима загуба и пустота; чувство, което в разцвета на младостта е равносилно на това да остарееш, да се окажеш сам при наличието на семейство и бележи часа, в който най-хубавото от живота вече е отминало, и си обърнал гръб на надеждите, които по-рано са били пред теб. Ясно му го каза тя, с изразителна прямота в очите, които никога не лъжеха:

— Прави каквото искаш. Свободен си като птица. Интригите ти вече никак не ме засягат.

Това не бяха само приказки, с течение на времето съпругът се убеди, че тя бе казала самата истина.

Известно време детето остана с кърмачката в дома на Гилермина, докато не осведомиха за всичко дон Балдомеро, след което бе отнесено в бащината къща. Хасинта му се посвети тялом и духом и изпитваше задоволство, че всички у дома го обичат, включително и баща му. Когато бе самичка с него, дамата строеше в дръзките си мисли дворци от дим с въздушни кули и с още по-крехки куполи, поради това че бяха чиста представа. Въображението й стигаше дотам, че мнимата майка се умиляваше от лъжливия спомен, че е носила в утробата си това скъпоценно дете, и потръпваше при мисълта за болките, които бе „изстрадала“, давайки му живот. След тия игри на буйната й фантазия идваха размишленията за това, колко неуреден е светът. Тя също имаше свое разбиране за установените от закона връзки и ги рушеше мислено, като правеше невъзможното — връщаше времето назад, променяше и разместваше качествата на хората, слагаше сърцето на един в гърдите на друг, главата на трети върху раменете на еди-кой си, стигайки накрая до такива причудливи корекции на сътворения свят, че бог, както и неговият наместник във фуста — Гилермина Пачеко, би се разсмял. Целият този циклон от мисли и прекроявания се въртеше около ангелската глава на Хуан Еваристо; Хасинта преправяше чертите му, като му придаваше своите собствени, примесени с тези на едно съвършено същество, което би могло да има лицето на Санта Крус, но чието сърце несъмнено бе това на Морено… сърцето, което я бе обожавало и което бе чезнало по нея… Защото Морено можеше да й бъде съпруг… да е още жив, да не е похабен, нито болен и да има лицето на Хуан, този неискрен и лош човек… „И дори да го нямаше, да, дори да го нямаше… Ах, тогава светът щеше да бъде такъв, какъвто би трябвало да бъде, и нямаше да се случат много от лошите неща…“