Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Ангел! Да — рече тя накрая, — ще станете, ако добре се пречистите. Скъпа приятелко, необходимо е да се приготвите сериозно. Отец Нонес ще дойде и той ще ви даде утехата, която аз не мога да ви дам… Сега си спомням, че имахте една лоша мисъл, първоизточник на много грехове. Необходимо е да я захвърлите и стъпчете с крака… Търсете, претърсете хубаво душата си и ще видите как ще я намерите; това е онази безсмислица, че семейството, когато няма деца, не струва… и че вие, защото ги имате, сте истинската съпруга на… Хайде — каза тя с необикновена нежност, — признайте, че тази мисъл, освен че е глупава, беше дяволска заблуда, и ми обещайте, че ще се откажете от нея и няма да си я спомняте, когато приятелят Нонес ви изповяда. Защото, ако я отнесете със себе си, ще ви пречи много там.

Фортуната лежеше безизразно, поради което ревностната й приятелка поднови атаката с още по-голяма ревност и пламенност:

— Фортуната, дъще моя, заради обичта си към мен, която аз не заслужавам, заради обичта, която изпитвам към вас и която ще запазя за цял живот, ви моля да изтръгнете тази мисъл и да я захвърлите тук като украшение, с което се кичат грешниците, като изкуствена бенка, червило. Това няма стойност там освен за дявола, за да върши злините си. Ще я изтръгнете ли от себе си, да или не? Направете го заради мен, за да бъда спокойна.

Очите на Фортуната отново се озариха от онова припламване, което сякаш беше отражение на проблясък в мозъка и тялото й потръпна от блаженство, като че ли в нея проникна някакъв дух на кротост.

— Ангел съм… не го ли виждате?

— Ангел, да. Добре, това убеждение ми харесва — с безпокойство каза светицата. — Но аз бих искала…

Прекъсна я появата на отец Нонес, който не се побираше във вратата и трябваше да се наведе, за да може да влезе. Цялото помещение се изпълни с тъжна и строга чернота.

— Тук съм, учителко — каза старецът и дамата се изправи, за да му отстъпи мястото.

Двамата си прошепнаха нещо, преди тя да се оттегли. Нонес заговори ласкаво на болната, която го гледаше с мътен поглед, без да отвърне нищо на думите му… Накрая от нея се изтръгна глас, сякаш на дете, жаловит и болезнен като на някое нежно, наранено същество. Това, което на отец Нонес му се стори да долавя сред тия звуци, произнесени едва чуто, бе: „Не знаете ли…? Аз съм ангел… аз също… небесна красавица …“

Свещеникът продължи наставленията си, като си каза: „Безнадеждна работа… объркана глава.“

А на висок глас:

— Ангел, да, но е наложително, дъще моя, да изповядваме Христовата вяра, да й посветим последните си мисли и да молим бог да ни прости от сърце. Той е толкова добър, толкова добър, че не отказва закрилата си на никой грешник, който насочи мислите си към него, колкото и непоправим да бъде… Главното е душата ни да бъде чиста…

Погледна я с тревога. Беше ли казала нещо? Да, ала Нонес не можа да го разбере. Без съмнение беше онова ангел съм , след което склони глава като човек, готвещ се да заспи. Свещеникът я погледна по-отблизо и каза на висок глас:

— Учителко, учителко, елате!

Гилермина влезе и двамата се взряха в нея.

— Мисля — каза Нонес, — че свърши. Не можа да се изповяда… Объркана глава. Клетата! Казва, че е ангел… Бог ще реши…

Учителката и свещеникът захванаха да се молят на висок глас. Сегунда почна да вдига врява и в този момент пристигна Сехисмундо, който, известен на стълбите за това, което ставаше, влезе по-скоро мъртъв, отколкото жив.

Докато там беше отец Нонес, Балестер имаше вид на сломен от скръб човек и съзерцаваше тъжната картина с уважението, което вдъхват мъртъвците, криейки мъката си зад благоприличие, в което имаше известна въздържаност. Но когато не останаха други свидетели освен светицата и Сегунда, добрият аптекар сметна, че няма защо да сдържа стремителните чувства, бликащи от сърцето му, и като се приближи до все още топлото тяло на своята нещастна приятелка, прегърна я и покри челото и бузите й с безброй целувки.

— Ах, госпожо — каза той на основателката, триейки сълзите си, — виждам, че се учудвате, като ме виждате да плача, също и на излиянията ми… Но много я обичах, беше ми приятелка, щеше да стане моя любима… искам да кажа… не, простете, бяхме приятели… Вие не я познавахте добре, аз да… Беше ангел, искам да кажа, щеше да стане, можеше да стане; простете, госпожо, не знам какво говоря, защото това нещастие потресе душата ми. Не го очаквах. Беше една небрежност. Тя самата с глупостите, които вършеше… защото бе от онези ангели, които вършат много глупости… Разбирате ли ме?… Бедната жена, толкова красива и толкова добра! Няма съмнение, че е следствие на това, че процесът не бе установен навреме. Опасявах се, че така ще стане. Преждевременното излизане, душевното вълнение… Прибавете и немарливостта, липсата на грижи, надзор, на авторитет, който би трябвало да й бъде наложен. Ах, ако аз бях тук! Но не можех, не можех. Задълженията ми… Повярвайте, госпожо, сърцето ми е разбито и ще ми бъде нужно дълго време, за да утихне мъката. Беше ми станала толкова скъпа, че не излизаше от мислите ми. Съдбата ме свързваше с нея и можехме да бъдем щастливи, да, щастливи, уверявам ви. Щяхме да отидем в някоя друга страна, в някоя далечна, много далечна страна. Нито веднъж не съм я целунал. Не смеех, нито тя щеше да ми позволи, защото бе най-достойният и почтен човек, който можете да си представите.