Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— А, дон Пласидо, тук ли сте?

— Да, госпожо — отвърна дърдоркото, като влезе в спалнята с най-раболепен вид. — От какво имате нужда? Госпожата ми възложи да…

— Приятелю, донесете ми, моля ви, писалка и хартия… Чакайте, дайте ми лекарството… Ония жълти прахове… Кои ли? Не зная… Не, оставете, оставете, трябва да напиша писмо.

— Писмо? Но преди това… — рече дон Пласидо, тършувайки в нощната масичка. — Какво лекарство искате?

— Никакво. За какво ми е?… Побързайте, че си отивам, умирам…

— Умирате!? Хайде, не се шегувайте.

— Дон Пласидо, ако не ми услужите, ще извикам някой друг. Мога да почакам Балестер, не, не, нямам време…

— Не се безпокойте, миличка. Отивам за мастилницата.

Не се бави повече от пет минути. Като се върна в спалнята, видя, че Фортуната е седнала в леглото с малкото на ръце; после двете с Енкарнасион го завиха добре в плетената му люлка, която заприлича на кошница. Пъхнаха в ръчичките му биберона, за да мирува, и го покриха с тънка копринена кърпа. Еступиня не разбираше нищо, нито виждаше каква връзка може да имат писалката и хартията с това, което ставаше.

— Дон Пласидо — рече пламенно Фортуната, — пишете, моля ви… Тук няма маса. Момиченце, донеси му дъската за дамата. Остави лекарствата… За какво са ми вече? Хайде, дон Пласидо, пригответе се, ще видите какъв удар… Хрумна ми една идея преди малко, когато бях онемяла, в момента, в който ми дойде и мисълта, че ще умра… Пишете каквото ви казвам: „Госпожа доня Хасинта. Аз…“

— „Аз…“ — повтори дон Пласидо.

— Не, трябва да се почне по друг начин… Не ми идва на ума. Колко съм неумела! Ах, да, пишете: „Тъй като бог пожела да ме вземе при себе си и сега разбирам колко лоша съм била…“ Как е? Добре ли е така?

— „Колко лоша съм била…“

— Добре, продължавайте да пишете каквото ви казвам… „Не искам да умра, преди да направя един приятелски жест към вас и посредством моя приятел дон Пласидо ви изпращам този небесен красавец , който вашият съпруг ми даде по погрешка…“ Не, не, изтрийте по погрешка , сложете: „Който ми го даде на мен, открадвайки го от вас…“ Не, дон Пласидо, не така, така е много лошо, защото аз го родих, аз… а на нея не са й взели нищо. Работата е там, че аз искам да й го дам, защото зная, че ще го обича и защото ми е приятелка… Пишете… „За да се утешавате от горчивите хапове, които ви кара да преглъщате вашето мъжле, изпращам ви истинския Питусо . Този не е лъжлив, законен е и е роден, както ще разберете по лицето му. Умолявам ви…“

— „Умолявам ви…“

— Напишете го както трябва, дон Пласидо, аз ви давам идеята. Значи… „Умолявам ви да го имате за свой син и да го смятате за роден — ваш и на баща му… И позволете на вашата вярна слугиня и приятелка да ви целуне ръка…“ Как е? Изискано ли е? Сега да видим дали мога да си сложа подписа… Много ми треперят ръцете… Дайте писалката…

Сложи една драскулка, а след това нареди на Еступиня да отвори скрина и да извади документа за банковите акции. След дълго тършуване той бе намерен.

— Това — каза Фортуната — го давате на моята приятелка Гилермина.

— Но без трансфер няма стойност — отвърна дърдоркото, изучавайки хартията.

— Без какво?

— Без прехвърляне по всички правила.

— Бабини деветини. Мой е и мога да го дам на когото си искам. Вземете писалката и напишете, че тия акции стават по моя воля собственост на доня Гилермина Пачеко. Ще сложа няколко подписа отдолу и ще видите дали не струва.

Въпреки че Еступиня не смяташе тоя начин да се правят завещания за валиден, стори това, което му заповядваха.

— Сега, приятелю — каза тя, губейки постепенно дар слово, — вземете моя син и го отнесете. Ах, дайте да го целуна още веднъж… Чакайте, докато умра… Не, отнесете го, преди да дойде леля или мъжът ми, или доня Лупе… лоши хора. Могат да дойдат и сам виждате… каква беля. Няма да ме оставят да бъде по мое желание, ще се разсърдя и няма да умра толкова свято… както искам…

Нищо повече не каза. Пласидо се приближи към нея да я погледне и се изплаши много. Помисли, че е мъртва или че малко й остава да умре; изпрати Енкарнасион да потърси Сегунда или Хосе Искиердо и като вдигна кошчето, в което спеше Хуан Еваристо, го отнесе в стаята. „Не смея да го взема — рече си добрият старец. — Но от друга страна, ако тия грубияни се опитат да ми попречат… Не, не, поемам грижата за него и да правят, каквото щат.“ Вдигна кошчето и като го свали у дома си с цялата бързина, на която бяха способни не много здравите му крака, и с разтуптяно като на крадец или контрабандист сърце, отново се качи, приближи се до болната и се вгледа в нея тъй отблизо, че лицата им почти се допираха.