Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Фортуната повече не се засмя, а и Сегунда не каза нещо, което да предизвика смеха й. Лелята остана при нея до разсъмване и като видя, че се е поуспокоила, отиде да подремне, преди да слезе на пазара. Когато остана сама, младата жена почувствува нещо странно. Очите й се премрежваха и нещо се късаше вътре в нея, както когато се появи на бял свят Хуан Еваристо, само че без никаква болка. Не можа да прецени добре какво беше, тъй като изгуби свяст. Като дойде на себе си, забеляза, че вече е светло, и чу цвъртенето на птичките, чийто генерален щаб се намираше в дърветата на „Пласа Майор“ и върху бронзовата грива на коня на Филип III. Взе детето си на ръце, но едва можеше да го държи. Силите й изневеряваха и по какъв начин само! Дори зрението й бе отслабнало и променено, защото виждаше предметите в изопачен вид и всеки миг се объркваше, мислейки, че вижда нещо, което не съществуваше. Изплаши се много и извика, но никой не дойде на помощ. Извика три пъти, накани се да извика и четвърти и… положението наистина беше сериозно — нямаше глас, не чуваше гласа си, думата заседна в гърлото й и не можеше да я изрече. Почука няколко пъти със свити пръсти по стената, но ръката й се отпусна, сякаш беше от памук; удряше, а ударите не се чуваха или може би тя не ги чуваше. Но как можеше да не ги чуе Сегунда, която бе от другата страна на стената? После ръката й като че се превърна в мъртва плът и отказа да се движи. „Дали не умирам?“ — помисли си младата жена, вглъбявайки се в себе си. Но не можа да види много, защото всичко бе обгърнато в мрак или фантастично осветено. Мислите й претърпяха повече или по-малко трескави промени; образите се измениха до неузнаваемост, сякаш си бяха сложили маски, явявайки се с лица и външност, каквито нямаха, и единственото сравнително ясно усещане сред тая бъркотия беше, че е неподвижна и вцепенена и не може да помръдне. Имаше чувството, че дъхът й е спрял; от време на време слухът и зрението й даваха известна смътна представа за външния свят, но образите и звуците отминаваха и винаги от ляво на дясно. Стори й се, че вижда Сегунда и я чува как говори с Енкарнасион, но двете разговаряха, втурнали се в бяг като същества, обладани от дявола, и отминаваха, потъвайки в една неясна бездна, която беше от дясната й страна. Цвърченето на птичките, както и плачът на Хуан Еваристо, който търсеше биберона, се носеха стремглаво към същия мрачен предел.

Мина известно време, неопределено за нея, сетивността й се възвърна и можа да се раздвижи и да добие ясна представа за действителността.

— Коя си ти? — запита тя Енкарнасион, единствения човек, който беше при нея. — А, познах те… Колко съм глупава! Леля няма ли я?

Малката отвърна, че Сегунда отишла на пазара, после донесла млякото за бебето и отново излязла. Този припадък доведе Фортуната до едно убеждение, което проникваше в душата й: до убеждението, че тая сутрин ще умре. Усещаше раната там, вътре, без да знае къде, неизлечима рана или разтление, на което физиологическата проницателност, подобна на вдъхновението или прозрението на пророк, даваше безпогрешна диагноза. Главата й се беше прояснила; дишаше с лекота, макар и учестено; страшна слабост обземаше крайниците й. Но докато физическите й сили гаснеха, съзнанието й се съсредоточаваше с необикновена енергия и сила в една идея. В нея изливаше като в калъп доброто от мислите и чувствата си, извайваше безхитростно най-красивото и може би най-възвишеното от своя характер, за да остави след себе си един ясен и жив образ. „Ако се отпусна — помисли си тя с голямо безпокойство, — смъртта ще ме грабне и няма да мога да го направя… Каква голяма идея! Да ми хрумне такова нещо е знак, че ще отида право на небето… По-скоро, по-скоро, че животът си отива…“ Извика Енкарнасион и каза:

— Момиче, изтичай долу и кажи на дон Пласидо, че имам нужда от него… разбираш ли? Нужен ми е, нека се качи… Тичай, не се бави. Сигурно се е върнал от църква и пие шоколада си… Тичай по-скоро, миличка, ще ти бъда много благодарна.

Докато Енкарнасион отсъствуваше, дяволската жена не правеше нищо друго освен да обсипва детето си с целувки и да му говори хиляди нежности. Бебето беше будно и я гледаше безмълвно, но въпреки че нищо не казваше, на нея й се струваше, че говори… „Ще бъдеш толкова добре, сине мой! Ще те обичат почти колкото те обичам аз… Умирам… не знам какво ми е… Онова лекарство… ще го изпия… къде ли се намира? Енкарнасион! Ах, да, тя слезе долу… Изглежда, кръвта ми изтича… Сине мой, бог желае да се разделим с теб и то ще е за твое добро… Умирам, животът ми изтича навън като река, която се влива в морето. Жива съм все още заради благословената идея, която ми хрумна… Ах, колко прекрасна идея! С нея свещени обреди не са ми нужни, така е, сякаш отгоре ми го казаха. Чувам със сърцето си гласа на ангела, който ми го прошепна. Тая идея ми дойде, докато лежах онемяла, и щом се събудих, се вкопчих в нея. Тя е ключът за небесната врата… Сине мой, бъди ми кротичък и тих, че твойта майка си отива, защото бог й нарежда…“