Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Да вървим, момче — каза приятелят му, като го хвана за ръка и го поведе навътре в гробището.

Пресякоха един голям парцел, пълен с гробници, повече или по-малко великолепни; след това втори, осеян с ниши; навлязоха в трети, в който се виждаха изкопани и пресни гробове, и спряха пред един, чиято плоча зидарите току-що бяха поставили и сега прибираха инструментите си.

— Тук е — каза Балестер, сочейки издяланата плоча от Новелда, в чийто горен край имаше венец от рози, доста добре изваян, отдолу „Почивай в мир“, после името и датата на кончината. — Какво пише там?

Максимилиано стоеше безмълвен, вперил очи в плочата… Надписът бе красноречив! Към името и презимето на жена му бе прибавено Рубин . Двамата мълчаха, но вълнението на Макси бе по-силно и по-трудно за овладяване от това на приятеля му. И не след дълго един тих плач, израз на истинска и безутешна скръб, отприщи от очите му порой от сълзи, който сякаш не свършваше.

— Това са сълвите на целия ми живот — можа да каже той на своя приятел. — Изплаквам всичките си страдания…

Балестер го отведе не без мъка, тъй като Макси искаше да остане още и да плаче, да плаче. На излизане от гробището срещнаха траурно шествие с доста опечалени. Погребваха дон Еваристо Фейхо. Но двамата аптекари не му обърнаха внимание. В колата със спокоен и скръбен глас Максимилиано изрази пред приятеля си следните мисли:

— Обичах я с цялата си душа. Беше се превърнала в главната цел на моя живот, но тя не откликна на копнежите ми. Не ме обичаше. Да погледнем обективно на нещата — тя не можеше да ме обича. Аз сбърках, тя също сбърка. Не само аз бях излъганият, тя също беше. Измамихме се взаимно. Не се съобразихме с природата, с великата майка и учителка, която изправя грешките на своите заблудени деца. Вършим хиляди глупости и природата ни ги показва и поправя. Протестираме против прекрасните й уроци, които не разбираме, и когато си въобразим, че можем да я овладеем, тя ни улавя и разбива също както морето разбива тези, които са си наумили да властвуват над него. Това ми го казва разумът, приятелю Балестер, моят разум, който днес, благодарение на бог, отново се озарява със светлина като запален фар. Не забелязвате ли? Не го ли забелязвате? Защото онзи, който сега рече, че съм луд, е истинският луд, а ако някой ми го каже в лицето, кълна се в името господне, ще ми плати!

— Спокойствие, приятелю мой, спокойствие — каза Балестер добродушно. — Никой не ви противоречи.

— Защото сега проумявам всички конфликти, всички трудности в моя живот с яснота, която може да идва само от разума. И нека се знае: заклевам се пред бог и пред хората, че прощавам с цялото си сърце на тази клетница, изчиствам душата си от всички бурени и не желая мислите ми да бъдат отправени другаде освен към доброто и добродетелността. Светът свърши за мен. Бях мъченик и луд. Нека лудостта, от която се излекувах с божия помощ, се смята за мъченичество, защото нима отклоненията от нормалното бяха нещо друго освен израз на ужасните агонии на моята душа? И за да не остане у никого и най-малкото съмнение относно състоянието ми на съвършено здрав и разумен човек, заявявам, че обичам жена си както в деня, в който я видях за първи път; обожавам в нея възвишеното, вечното, виждам я не каквато беше, а каквато аз я лелеех и носех в душата си; виждам я надарена с най-прекрасните качества на божеството, които се отразяват в нея като в огледало; обожавам я, защото нямаше да имаме средство да чувствуваме божията любов, ако бог не ни го бе посочил, дарявайки с качествата си едно същество от нашата раса. Сега, когато не е жива, я съзерцавам освободена от преображенията, които светът и досегът със злото й налагаха; сега не се боя от изневярата, която е плод на допира с природните стихии, минаващи близо до нас, сега не се боя от измените, тия тъмни сенки на тъмни тела, които се приближават; сега всичко е свобода и светлина; изчезнаха гадостите на действителността и аз живея с моя идол в мислите си и се обожаваме с възвишена чистота и святост в неподкупното ложе на моя разум.

— Беше ангел — прошепна Балестер, на когото, неизвестно как, се предаваше нещо от тази екзалтация.

— Беше ангел — извика Макси, стоварвайки юмрук върху коляното си. — И мизерникът, който отрече това или го постави под съмнение, ще си има работа с мен!

— И с мен! — повтори Сехисмундо със същата пламенност. — Каква жена! Ако беше жива…

— Не, приятелю, жива не. Животът е един кошмар. Повече я обичам мъртва.