Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

„Да видим — рече си основателката — дали няма да е по-добре, ако хвана средния път? Това е най-доброто, тази система винаги е давала резултат.“

— Чуйте ме, млади господине…

— Слушам ви, госпожо…

И тук диалогът секна, тъй като светицата не се осмели да продължи нататък. Но бог пожела самият сфинкс да проправи път с думите:

— Знаех ви по лице и по слава, но никога не бях имал удоволствието да разговарям с вас… Вие сте светица и когато умрете, ще ви канонизираме и ще ви поставим на олтарите.

— Благодаря, много сте любезен — отвърна тя и добави духовито. — А на мен ми се струва, че светецът сте вие.

— Аз? — Не се учуди много на ласкателството. — Между мен и вас има голяма разлика. Вярно е, удържах някои малки победи над страстите си, но изобщо не съм стигнал степента на вашето съвършенство. Все още съм доста назад. Ако се постигаше със страдание, вече щях да бъда на върха, защото аз съм страдал много, госпожо. Сигурно сте поразена от спокойствието, което виждате в мен. Всички се удивляват и с право… Защото така, както ме виждате, бях луд, безнадеждно луд…

— Зная, зная това… Какво нещастие!

— Минах през много страдания. Най-напред страдах от мания за преследване, след това от мания за величие… Измислях религии; повярвах, че съм водач на секта, която трябваше да промени света. Страдах и от неутолима жажда за човекоубийство и за малко не убих леля и Папитос. Последваха ужасни депресии, желание да умра, мистицизъм, исках да стана отшелник, бълнувах за саможертва и освобождение… Ала бог пожела да ме излекува, лека-полека тия състояния преминаха и разумът ми, който бе мъртъв, започна да се възражда, в началото бавно, после нарасна дотолкова, че се превърнах в друг човек, госпожо. И тогава открих, че съм надарен с голям талант (простете нескромността ми), с големи способности да преценявам нещата…

Гилермина беше поразена и не знаеше как да отвърне на тия разсъждения. Изразяваше се с възхитителна яснота, леко, дори изящно, без да се запъне или поколебае за миг, без напрежение, преизпълнен от любезност и самоувереност…

— И когато се върнах към живота, защото това бе връщане към живота, почувствувах се като човек, който се изкачва на много висока планина, много висока, и изведнъж открива, че всички неща са толкова дребни. „Ето, казвах си аз, виж колко мъничко е това, което ти се струваше толкова голямо.“ Дадох си сметка за всичко, което се бе случило през време на болестта ми и което ми се струваше по-скоро сън, видях и изневярата на тази нещастница; видях също, че има рожба и яснотата на този нов и могъщ разум, който бях придобил, ми помогна да съзра подходящия случай за въздаване на справедливост и сметнах, че е мой дълг да допринеса за изкореняване на злото от човечеството, като убия тази нещастница, с което тя изкупваше вината си, защото аз винаги съм казвал: „Щастливи са тия, които отиват на ешафода, защото се покайват в мъките и като се покайват, се спасяват.“

Гилермина щеше да каже нещо по този повод, но той не й позволи да вземе думата.

— Потърпете малко, остава втората част. Мислех как да осъществя този акт на справедливост, когато случайността, по-точно е да се каже провидението, ми предостави по-добро и по-християнско разрешение от смъртта. Тази клета жена не се нуждаеше от моето правосъдие. Сам бог бе определил наказанието и страхотния урок. Какво трябваше аз да сторя? Да оставя да я рани урокът. Изневярата се наказва с изневяра. Има ли нещо по-логично от това? Трябваше да предоставя поле за действие на логиката. Благодарих богу за просветлението, което ми бе изпратил. Единствено бог наказва, нали, госпожо? И колко добре умее да го прави! Защо да си присвояваме неговите задължения? Въздаването на справедливост от божията ръка посредством логичния развой на събитията е най-възхитителният спектакъл, който животът и историята могат да предложат. Ето защо аз си измивам ръцете и оставям да се изпълни естественият закон и да се осъществи правосъдието. Не е ли това да бъдеш разсъдлив? Не означава ли това да имаш здрав разум?

Зададе въпроса, скръствайки ръце, и след кратко колебание Гилермина каза:

— Точно така е. Христос ни учи, че не трябва да вземаме в свои ръце правосъдието, защото бог наказва без сопа и без камък, и въздава на всяко същество онова, което заслужава. Когато лукавството на хората ни навлече някоя несправедливост, единственото, което трябва да сторим, е да чакаме, да скръстим ръце и да кажем: „Бийте ме. Колкото повече ме унижавате, толкова повече ще се въздигна. Колкото повече ме бичувате тук, толкова по-крепко здраве ще имам там.“