Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Тъй като в тоя неравен спор великият принцип на частната собственост нямаше друг защитник освен дон Басилио, той бе смазан. Мраморната маса, около която лицата на сражаващите се образуваха оживен кръг, накрая се покри с трупове, размесени с лъжички, с чашки, в които все още имаше кафе и мляко на дъното, с пепел от цигари, вестници и алуминиеви чинийки, в които работещата с всички сили ръка на дон Басилио бе оставила само по мъничко захар. Тия трупове, ужасно обезобразени, бяха собствеността, всички възможни видове собственост, държавата, църквата и всички институции, произлизащи от тях: семейство, армия, обществен ред и тъй нататък… За радост на всички Хуан Пабло се впусна да защищава свободната любов, абсолютно спонтанните отношения между двата пола, като прехвърли бащината власт върху майката. Направи папата на пух и прах и тиарата му бе стъпкана с крака под масата, ведно с парчетата вестници, слюнките и сдъвканата клечка за зъби на дон Басилио, който в безредното бягство след разгрома захвърли надалеч тоя символ на своята аргументация. По пода се търкаляше кралската корона, смачкана с крака, същата участ сполетя и скиптъра. Върховете на бастуните удряха с ярост мръсния под и доубиваха жертвите, които падаха, издъхвайки, от масата. Сякаш след като ги бе ранил смъртоносно с диалектиката си, Хуан Пабло им извиваше врата, а щом хванеше молива и почнеше да изписва трескаво цифри върху мрамора, за да не остане никакво съмнение в думите му, имаше вид на Фуке дьо Тинвил 324 324 Деец на Френската революция от 1780 г. — Б.пр. , който подписва смъртни присъди и праща месо за гилотината.

Какво друго му оставаше на бедния Рубин освен да изстрелва срещу обществения строй и властта ужасната тревога, която цареше в душата му? Защото бе загубен и жестокият отказ на леля му го бе изправил пред избора между безчестието и самоубийството. Преди да дойде в кафенето, бе имал разгорещена разпра с Рефухио, която бе настояла да отиде с него в „Гайо“ и скарването с любимата, която обичаше, бе засилило още повече жлъчта му. Приятелите не можеха да излязат наглава с него; беше побеснял, малко оставаше да обиди ония, които му противоречаха, и парадоксалното му вдъхновение стигаше дотам, че започваше да прилича на водач от сектата на квакерите . Изглежда невероятно, но този, който най-добре му противоречеше, бе Макси, останал в кафенето по-дълго от друг път от интерес към спора. Младият Рубин защищаваше основните принципи на всяко общество с жар и ясно убеждение, които удивляваха присъствуващите. Не излизаше извън себе си като другия; аргументираше се хладнокръвно и абсолютното му спокойствие даваше възможност на мислите му да текат свободно и леко. Щастие бе за по-възрастния Рубин, че по-малкият си тръгна в десет часа, тъй като доня Лупе му бе наредила да не се връща по-късно у дома, а той за нищо на света нямаше да престъпи този закон. Беше се върнал към покорството от времето, което можеше да се нарече допотопно , понеже предшествуваше катастрофалния му брак. Като остави брат си да се оправя както може с останалите творци на трактати по гражданско право, напусна кафенето с намерението да се прибере направо в къщи. Прекоси „Пласа Майор“ в посока от улица „Фелипе III“ към улица „Сал“ и тук не можа да не поспре за малко, за да хвърли поглед към фасадите от западната част на четириъгълника. Неутолимата му жажда за логика обаче надделя над желанието да постои и той си рече: „Не, ще се прибера, вече е десет часа… Значи не бива да спирам.“ Продължи към улица „Постас“ и „Викарио Виехо“ и преди да стигне до наклона към площад „Санта Крус“, видя Аурора да излиза от магазина на Саманиего на път към къщи. „Колко късно се прибира днес!“ — рече си той и тръгна след нея нагоре по улицата в посока към малкия площад „Санта Крус“ не с цел да я следи, а защото тя вървеше пред него и не го виждаше. Вдовицата на Фенелон крачеше доста бързо и без да се оглежда, носейки в ръка някакъв пакет, може би нещо за доработване у дома за следващия ден, който бе неделя, още по-точно Връбница.

Тъй като вървеше по-бързо от него, скоро разстоянието между тях се увеличи. Вместо да продължи по улица „Аточа“, за да свие по „Канисарес“, което бе естествено (това бе маршрутът, по който се прибираше Макси), младата жена навлезе в тъмната уличка „Салвадор“. Под сянката на Министерството на задморските територии я чакаше един мъж, който я спря за малко; подадоха си ръце и продължиха заедно. „Я виж ти — каза си Макси, дебнейки от засада, — я виж ти какви неща стават.“ Като ги видя да продължават по уличката, една мисъл, по-скоро подозрение, разпали любопитството му. Следвайки ги на известно разстояние, най-сетне се убеди в това, което бе подозирал, и тази увереност разтърси душата му. „Той е, онзи негодник… Чака я, тръгват заедно… и вървят по най-безлюдния път… Значи са любовници… Да лъже една клета жена… един женен мъж!“ В душата му отново се разгоря със страшна сила ненавистта от миналото, оная тежка и всепроникваща ненавист, която приличаше на отровен вирус, колкото явен, толкова и скрит, и която, разливайки се по цялото му същество, предизвикваше много и тъй различни мозъчни процеси. В същото време гърдите на нещастния младеж преливаха от едно донкихотовско чувство за справедливост, но не такава, каквато я разбират законите и хората, а справедливост, която сам бог ни изпраща. „И обществото не само търпи това, но и го приветствува… Следователно това е едно безсрамно общество. И каква защита може да получи човек? По законите — никаква. Ах, боже мой, ако имах в себе си револвер, в този миг, в същия този миг щях да му тегля без ни най-малко колебание куршума в гърба и да му пръсна сърцето! Не заслужава да бъде застрелян в лицето. Предател, мизерник, крадец на чужда чест! И тая глупачка, дето се оставя да бъде лъгана! Но тя не заслужава смърт, а затвор, да, бога ми, затвор…“