Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Тия мисли, които ферментираха през целия март в мозъка на голямата дипломатка и министърка, определиха заръките до Фортуната, които тя изпрати по Балестер, станаха причина да натовари Кеведо да я акушира, когато настъпи мигът, и да казва без колебание на грозния и сръчен професор по акуширане, че хонорарът няма да му се загуби. Малко я обърка Макси в деня, когато й рече, че тайната му е известна, тъй като за да изпълни всички тия планове в полза на потомъка на Санта Крус, госпожата тръгваше от принципа , че племенникът й няма представа от истината. Беше й извънредно драго да го вижда толкова спокоен, но мисълта, че би могъл да стане разсъдлив до степен да съжали жена си и да й даде малка рента, за да не проси или проституира, я изкарваше от релси. Не, трябваше да плати другият, онзи, който бе сгазил лука.

На такава висота бяха мислите й, когато Макси донесе вестта, която му бе съобщила доня Дездемона . Докато младият човек предаваше новината, доня Лупе насочи умния си поглед към лицето му и остана поразена от спокойствието му, въпреки че очевидно съзнаваше точния смисъл на алегорията, използуване от госпожа Кеведо. След като повтори дума по дума посланието, Макси добави:

— Станало е днес сутринта. Дон Франсиско тъкмо се беше прибрал и се канеше да си ляга.

Доня Лупе бе все тъй удивена. „Колко спокойно го приема. Така, е по-добре. Разум ли е това или нещо друго? Сигурно на това му викат философия… Господ да ни е на помощ, ако след това го хване обратната философия.“

— Имате ли намерение да отидете да я видите? — запита след малко младият човек с най-естествен тон.

— Аз? Откъде ти хрумна? Виждам, че е безполезно да се разиграват комедии с теб. С този ум, дето го имаш, нищо не може да ти убегне… Аз да я видя! Исках да зная какво става от чисто любопитство. Оттук нататък все едно че не съществува. И ти смяташ същото, нали?

— Съвсем същото. Не виждате ли колко съм хладнокръвен и спокоен?

— Харесваш ми такъв. Това е да бъдеш философ в пълния смисъл на думата и да се издигнеш над човешките мизерии с — престорено или искрено вълнение рече вдовицата. — Изобщо не си спомням името й.

— Дори и да си го спомням, лельо, дори и да си го спомням…

— За какво? Повече няма да я видиш.

— Дори и да я видя, лельо, дори и да я видя…

Доня Лупе се обезпокои малко от тия думи, произнесени с известна маниакална настойчивост. Максимилиано обаче побърза да я успокои с нов довод:

— Нима не забелязвате колко съм разсъдлив? Никога не съм бил такъв, дори и в най-добрите си времена… Всички биха искали…

Госпожата се хвана за последните му думи, за да смени темата.

— Добре се изразяваш. Знаеш ли, че както ми се струва, брат ти Хуан Пабло не е наред с главата? Днес отново ми причини главоболие. Или да му дам заема, или щял да си тегли куршума. Той да се застреля! Той е завършен егоист. За това е нужна смелост. Да ми иска пари човек, от когото не можеш да измъкнеш един реал, когато ти дължи, и се сърди, когато си искаш своето! Разправя, че щели да го правят секретар на губернатор в някоя провинция или нещо подобно… Вярваш ли? Много падна равнището на чиновниците, ама чак пък толкова…

След втората си отчаяна атака срещу доня Лупе Хуан Пабло излезе от дома й ни жив, ни умрял. Сега леля му не бе чисто и просто зла жена, беше чудовище, фурия, митологичен дракон. Колко по-добра работа щеше да свърши куршумът, който готвеше за себе си, ако попаднеше в нея! „Но да се застрелям ли или да не се застрелвам? Нямам друг изход — мислеше си той, крачейки по улица «Магдалена». — Не виждам никакво разрешение. Да, ще си тегля куршума, като нищо ще си го тегля… Лошото е, че нямам револвер… В края на краищата ми се струва, че няма да си тегля никакъв куршум. Понякога човек е толкова нерешителен, че не предприема нищо… Сега ми е ясно каква разлика има между решението да се застреляш и действието… И все пак ще се наложи да се гръмна нямам друг изход.“

Целия четвъртък и Разпети петък настроението му бе ужасно. В събота, малко след като влезе в службата, Вилялонга го извика в кабинета си. Рубин се запъти натам с тръпнеща душа. „Боже мой! — викаше си. — Дали няма да ми даде секретарството? Какъв ужас, ако не е за това, какъв ужас, не издържам вече! Ще си пръсна черепа веднага щом изляза от кабинета на шефа. Лошото е, че нямам револвер… Ще се хвърля от балкона… Не, това не. Ще се сплескам като пита! Нищо подобно, сърчицето ми вещае секретарството… Горе главата, момче, днес съдбата ще ти се усмихне.“