Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

На следващия ден ходи с брат си в кафене „Сигло“, после в кафене „Гайо“ с Рефухио. Беше 19 март и тия, които се наричаха Хосе, черпеха компанията. Идо дел Саграрио отказваше да пие, твърдейки, че с преял и стомахът му не е в ред, а приятелят му Искиердо, който смучеше ракията като вода, се подиграваше на въздържателството на началния учител. Добрият Идо се местеше от стол на стол, по-далеч от компанията, докато най-сетне се усамоти на най-отдалечената маса, вглъбен в себе си, с лакти върху мрамора и подпрял глава с дланите си. Обзет от съжаление, Макси отиде при него и го запита какво му е.

— Приятелю — отвърна Идо с гробовен глас, като обърна към него разстроеното си лице, — виждате ли как ми трепери десният клепач? Това е признак, че ми става зле… Нямате си представа колко ми е зле.

— Хайде, дон Хосе, въобразявате си — рече Макси, мъчейки се да го отведе при компанията.

— Оставете ме… Подиграват ме, защото не съм на себе си… Отдавна не ми се беше случвало, но усещам пристъпа, усещам го… Вече е в мен и не мога да сторя нищо. Ще трябва да се махна, за да не ме подиграват. Забравям се… Все едно, че съм се напил с ракия и сам виждате, че не мога да сторя нищо… Нищо, господине, повярвайте ми. Вие сте единственият, който няма да ми се присмее, вие разбирате моето нещастие и ми съчувствувате.

— Дон Хосе, избийте си тия неща от главата — рече му другият, изпълнявайки ролята на здравомислещ човек.

— Ах, махнете тогава от живота ми това, което се е случило — каза той и го докосна приятелски по ръката. — Ние сме роби на чуждите деяния, а нашите не ни определят живота. Такъв е светът. Няма никакъв смисъл да си почтен, ако злобата на другите те принуждава да извършиш нещо нечовешко.

— Много добре казано.

— О, нещастието превръща глупците в мъдреци… Не, не сме господари на живота си. Ние сме зъбчати колела от един механизъм и се движим натам, накъдето се върти съседното колело. Човек, който е сглупил да се ожени, става част от механизма, разбирате ли, и вече не разполага със себе си.

— Разбирам ви…

— Тогава не ме обвинявайте, ако чуете, че съм извършил престъпление — прошепна му той. — Защото ние, които имаме нещастието да бъдем съпрузи на блудници, ние, които имаме това нещастие, не можем да съблюдаваме божията заповед, „не убивай.“ Мисля, че е петата.

— Да, петата е — отвърна Макси и усети как по гърба му преминават ледени тръпки.

— Така, както ме виждате — учителят се облегна назад и още повече понижи глас, — още днес ще убия…

Макар че произнесе тия думи много тихо, Искиердо ги чу, избухна в смях и му се скара на висок глас:

— Значи тоя проклетник вика, че днес щял да убие! На кой площад, приятелче?

Кафенето се разтресе от смях, а Рубин се приближи до компанията и каза ясно с благ и съчувствен глас:

— Господа, не се подигравайте с бедния господин, умът му не е в ред. Няма по-голямо нещастие от умственото разстройство и не е християнско да се шегувате с тия неща. Дайте му малко вода с ракия.

Предложиха му, но Идо отказа. Беше опрял глава на ръцете си, кръстосани върху мрамора, и собственикът на заведението го погледна лукаво и рече:

— Тук не се дреме. Дреме се на улицата.

Макси направи опит да го накара да вдигне глава.

— Дон Хосе, няма да е зле да вземете няколко душа и хапчета натриев бромид. Искате ли да ви ги приготвя? Това е най-ефикасното средство за вашия случай… Казвам го, тъй като известно време бях като вас… много по-зле. Измислях религии, желаех изтреблението на целия човешки род, очаквах месия… А сега ме виждате напълно здрав.

След това се обърна към компанията:

— Трябва да го оставим на мира. Ще му мине. Горкият човек, толкова ми е жал!

Внезапно дон Хосе скочи от стола и бързо излезе, сподирян от смеха и шегите на компанията. Макси поиска да тръгне след него, но Рефухио го дръпна за палтото и го накара да седне до нея.

— Зарежи го, какво те засяга?

Глъчката се усили с влизането на нови именници и собственикът, който също се наричаше Хосе, сервира пури и ром с мараскин. Настояха и Максимилиано да пие, но той не пожела, а и Рефухио, която бдеше над скъпоценното му здраве, нямаше да позволи. Макар и да не вземаше голямо участие в невъздържаното веселие на тия хора, превъзходното момче се смееше най-чистосърдечно на остроумията, дори и на грубите, дебелашки шеги, които се сипеха от всички страни.

Рубин вечеря кротко с леля си, като й разказа някои неща от видяното и чутото в кафенето, на което знаменитата дама отвърна, че не желае той да посещава повече това заведение, защото е далеч и защото в него се събира просто и некултурно общество. Младият човек като че се съгласи и я увери, че няма да ходи повече. След това отиде с леля си в дома на доня Каста и докато траеше посещението, седеше настрана, обработвайки и шлифовайки мисълта си. „Това е сградата с каменното стълбище… След като вдигна онази глупава наздравица, Искиердо каза, че едва успял да допълзи до жилището на сестра си и се изтъркалял надолу по каменните стъпала… Вече знам къде е. Сега трябва да се действува предпазливо и решително. Часът за наказание настъпи. Честта ми го изисква. Не съм убиец, съдия съм. Онзи нещастен мъж го рече: «Ние сме част от машината и съседното колело ни кара да се движим. Неговите зъбци тласкат моите и аз вървя.»“