Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Това, вдовците, си живеем живота — рече той, като се обърна към Макси и го тупна по рамото.

Горкото момче се усмихна, давайки си вид, че е съгласно с думите му, а вътре в себе си завъртя няколко пъти ръчката на логическата машина: „Наредили са ти нищо да не казваш; казали са ти да внимаваш, когато говориш с мен, едногърба камило, и ти, както всички други, се мъчиш да ми напъхаш в главата мисълта, че съм вдовец. Не предполагаш, че главата ми е едно чудо на яснотата и разсъдъка. Бъркаш в сметките. Ще видиш как ще направя на пух и прах хитрините и лъжите ти. Ще разбереш на какво е способен един мозък, пълен със светлина… Вдовец, значи! Също като леля вчера: «Откакто овдовя , изглеждаш друг…» Имам интерес да си мислят, че им вярвам. С логиката си се оправям чудесно и се смея над всички. Колко прекрасна е логиката, колко е прекрасна само! Колко е хубаво човек да има глава, каквато аз имам сега, чужда на всякакви фантасмагорични измислици и насочена към фактите, единствено към фактите, за да изгради върху тях солидно умозаключение! Но да си вървим у дома, че леля ме чака.“

Три дни по-късно, като влезе в аптеката, забеляза, че Балестер и Кеведо, които водеха някакъв разговор, тутакси млъкнаха при появата му. Тъй като бе придобил способността да преценява бързо фактите, веднага му стана ясно, че Сехисмундо и акушерът говореха за нещо, което той не биваше да чуе. За да го заблудят, запитаха как е със здравето, а малко след това Кеведо каза на аптекаря с много потаен глас:

— Приготвихте ли ръжената отвара? Засега това е достатъчно.

— Как сме, млади човече, много ли се разхождаме? — добави той на висок глас, като обърна към Макси лицето си на кайман, което ставаше свирепо, когато се усмихнеше. — Добре изглеждаме, добре. Скоро ще се заловите пак за обикновените си задължения. Казах аз, че щом станете свободен… Дето има една, умре ли кучето, изчезва и бесът .

Рубин любезно се съгласи. След това видя Балестер да вади от едно чекмедже пакетче с лекарство и да го подава на господин Кеведо:

— Вземете го. Стрих го на прах най-грижливо. Спазмолитичното лекарство ще отнеса аз.

Акушерът взе пакета и си тръгна.

Подир малко влезе доня Дездемона и запита за мъжа си, а младият човек успя да забележи как Балестер й направи знак, че и Макси е тук, тъй като госпожата бе започнала с думите:

— Ходихте ли пак на улица „Кава“?

Усложнения не се получиха и доня Дездемона покани Макси да я придружи до дома й, предложение, което той прие с най-голямо удоволствие и я поведе подръка нагоре по стълбите. Приказваха си доста време и госпожа Кеведо му показа кафезите, малките канарчета, кадънката, която вадеше вода от кладенчето и ядеше семките, като ги измъкваше от една кутийка, показа му и другите орнитологически забележителности, с които бе пълна къщата й. Кеведо се върна привечер капнал от умора.

— Все още няма нищо…

Като видя племенника на доня Лупе, млъкна.

Когато си тръгна, в главата на Максимилиано започнаха да се раждат една след друга най-необикновените мисли, които някога го вяха спохождали. „Виждаш ли какво стана? Това, което лумна в съзнанието ми със зловещия блясък на делириума, сега трепти като небесна светлина и озарява всичко. Ето че ме избива и на поезия. Но да оставим поезията, поетическото вдъхновение е нездраво състояние. Логика, логика и само логика. Как тъй доказаното сега чрез логически съждения, почиващи върху факти и действителни признаци, по-рано съществуваше в съзнанието ми като останки от съновидения или като странни мисли, породени от алкохолен делириум? Защото това не е ново за мен. Мислил съм за него, прозрях го сред хаоса от най-нелепи представи и абсурдни идеи. Загадки на мозъка, бъркотии на разума! Поетическото вдъхновение винаги предшествува истината; преди да се появи с помощта на здравата логика, истината винаги се разкрива чрез поезията, това болезнено състояние… Тогава го отгатнах, сега го зная. Топлината се превръща в сила. Поезията в разум. Колко ясно виждам сега! Живее на улица «Кава», може би в същата къща, където живееше и по-рано. Крие се, за да не я видят. Събитието наближава. Ще я акушира Кеведо. За нея са ръжената отвара и спазмалитичното лекарство. Ах, как се надсмивам над тия глупци, които си въобразяват, че ме мамят! Да излъжат мен, по-разумния от самия разум! Боже мой, колко съм умен! Какво умение да разсъждавам! Чудя се на себе си и съжалявам леля, Балестер и всички, които играят тая комедия пред мен! На връщане от «Кава» Кеведо каза: «Все още няма нищо.» Погрешно предположение, измамливи симптоми. Значи наближава. Сега сме месец март. Добре, остава само да открия къщата. Ако се доверя на вдъхновението, ще стигна до извода, че е същата къща, оная с каменното стълбище. Но не, ще се облегнем на строгата логика и няма да доказваме нищо, което не се опира на действителни факти.“