Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Състоянието на Максимилиано продължаваше да се подобрява, от което леля му и брат му заключиха, че раздялата със съпругата е била голямо добро, защото, без съмнение, именно присъствието на жена му го изкарваше из релси. Не престана да взема шотландски душове и натриев бромид през цялата зима. Веднъж го извеждаше на разходка Хуан Пабло, друг път леля му и това й позволяваше да се увери колко разумни бяха станали съжденията му. При все това забелязаха, че в главата на младежа се таи някаква мисъл, свързана с местонахождението на жена му, и се бояха, че макар и сведена до минимум от възвръщането на разума му, някой ден тая мисъл би могла да набере достатъчна сила, за да разстрои отново цялата машина. Страховете им обаче не се оправдаха. През декември и януари подобрението бе тъй явно, че доня Лупе се дивеше и беше безкрайно доволна. Тъй като се държеше кротко, не се караше с никого и бе станал много послушен, през февруари започнаха да го пускат да излиза самичък. Сякаш се бе върнал във времето на първите си студентски години, изглеждаше дори че го обземат мислите от ония далечни дни, а с тях и благопристойното поведение, сдържаността и липсата на инициатива.

Водеше много редовен живот. Не му позволяваха да чете, а и той нямаше подобно желание и всеки път, преди да излезе, доня Лупе му определяше кога да се върне. Нито веднъж не закъсня след определения час. Също както в ония безгрижни дни единственото удоволствие на младия човек бе да се разхожда из улиците без посока, да наблюдава и да мисли. Имаше известна разлика между едновремешните му скитания и сегашните. Предишните бяха нощни, като на лунатик или човек, обзет от болезнени идеи; сегашните бяха дневни и тъй като времето бе хубаво и слънчево, се оказваха по-здравословни и благоприятствуваха възстановяването на мозъчната му дейност. В миналото съзнанието му дълбаеше в измислени светове и от пяната, която изхвърлят дълго разбиваните мисли, то твореше нереални представи; сега се придържаше изцяло към разума и упражняваше логиката си, поставяше си някоя задача и я решаваше с възхитителна лекота. С една дума, развитието на мозъчния процес стигна до изстъпление на логиката и казваме това, защото Макси се стремеше с истинско маниакално усърдие да осмисля всяко нещо по законите на най-строгата диалектика. Дори когато ставаше дума за най-незначителни неща, съзнанието му отхвърляше с отвращение всичко, което не бе дело на разума и точната мисъл.

Излишно е да споменаваме, че много скоро след като бе обладан от този прилив на разсъдъчност, Макси пристъпи към решаване на тъмната логическа задача, свързана с отсъствието на жена му. „Няма никакво съмнение, че е жива, това е въпрос, който изобщо не трябва да се разглежда. Да изясним дали е в Мадрид, или извън Мадрид. Ако бе заминала някъде другаде, леля щеше да получи поне веднъж писмо от нея. Пощальонът за пратки от провинцията не идва никога у нас, а ако дойде, то е, за да донесе някое писмо от сестрите на чичо Хауреги, значи… Нека допуснем, че праща писмата си на някой друг, за да не науча. Неправдоподобно е, но да приемем тази хипотеза. В такъв случай кой е тоя човек? Ако се придържаме към строгата логика, не би могла да бъде доня Каста, защото госпожа Саманиего не обича да играе подобни роли. Логично погледнато, тоя човек трябва да е Торкемада. Но завчера Торкемада влезе в стаята на леля и ясно чух от коридора да я пита дали е узнала нещо за младата госпожа… Следователно не е Торкемада. След като не е Торкемада, няма и посредник за писмата, а като няма посредник, не може да има и кореспонденция. Значи е в Мадрид.“

Изпита силно задоволство и след като постоя пред една витрина с гравюри, отново се отдаде на размишленията. „Би могло да се постави под съмнение, че между нея и леля съществуват някакви връзки, а в случай че не съществуват, въпросът с местонахождението й остава все тъй неизяснен. Аз обаче смятам, че поддържат отношения. Ако ли не, какво означава листчето, което зърнах преди няколко дни върху скрина на леля, на което само с един бегъл поглед прочетох следното: На Ф. се полагат 1252 реала? Ф. е тя. Значи поддържат връзки с леля и тъй като не го правят чрез пощата, става ясно като бял ден, че живее в Мадрид.“

Прекарваше дълги часове в такива умствени занимания. Понякога си казваше: „Да отхвърлим всичко недействително. Да не допускаме нищо, което не се опира на логиката. От какво живее? Почтено ли живее? Да не се впускаме в прибързани заключения. Може да живее почтено, може да живее и в поквара. Ще открия цялата истина, без да питам някого за нещо. Щом мълчат и нищо не казват, ще мълча и аз. Гледам, слушам и мисля. Така ще науча всичко необходимо. Колко прекрасна е истината, по-точно краищата на нейното наметало, които успяваме да видим на земята, защото цялото наметало и самата истина оттук не могат да се съзрат!… Боже мой, удивлявам се на разсъдливостта си. Хората ме гледат със съжаление като болен човек, но вътре в себе си изпитвам наслада от здравия си разум. Щастлив е този, който мисли истински, защото той се докосва до голямото.“