Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

След това мислите й вземаха друга посока. „Сега положението ни е еднакво. Не обича нито мен, нито нея. И двете сме нещастни… Бихме могли да се утешим взаимно, защото в известен смисъл аз също съм добродетелна, искам да кажа, че не съм му изменяла с никого. Ако си даде сметка за това, можем да се сближим и заедно да открием развратницата, която сега го забавлява, и хубаво да я подредим… Ами да, защо да не се сближим, щом като сме еднакви сега с Хасинта? Каквото и да разправят, аз също съм се изфинила малко. Като внимавам, почти не говоря глупости. Ако не ме хванат бесовете, не изричам грозни думи. Сестрите от «Микаелас» ме възпитаваха, а мъжът ми и доня Лупе ме шлифоваха и добих известен блясък. Защо да не се сприятелим и да забравим всичките шеги, дето си ги казахме? Но само в случай, че е почтена, не е ли, няма да се унижа. Всеки си има достойнство.“

Неусетно минаваше към нова мисъл: „Тя обаче няма да пожелае… Много е горда и е голям инат, особено сега, когато завистта ще започне да я гризе. Ах, сега да вземе да ми приказва за правата си… Какви ти права? Глупости! Това, дето е вътре в мен , не е пушек, не е. Колко съм щастлива! Когато разбере, така ще побеснее, че ще умре от мъка. Нека разправя, че била законната жена… Вятър! Всичко се свежда до няколко латински думи, които произнася свещеникът, и до церемонията, която не струва нищо… Това, което аз нося, мила госпожо, е нещо повече от латинските думи. Нека ви е яд… Свещениците и адвокатите, дано чумата ги тръшне, ще кажат, че е без значение, аз обаче казвам, че има значение. Това е моята идея. Когато природата говори, хората трябва да си затварят устата.“

Това дълбоко убеждение й вдъхваше сили да понася самотния си и тъжен живот.

Една сутрин, като стана от сън, видя, че през нощта бе паднал дълбок сняг. Площадът сега изглеждаше прекрасен: покривите бяха изцяло побелели, всички хоризонтални линии на сградите и перилата на балконите бяха очертани с открояващи се снежни ивици, дърветата сякаш бяха накичени с валма памук, а крал Филип III с хермелинова наметка и нощна шапчица. Като направи тоалета си, отново се загледа към площада. Беше и интересно да наблюдава как изчезва очарователната магия на снега, как в белотата на покривите се отварят бразди и боровете се отърсват от необичайната си премяна, а снежната покривка върху бронзовите фигури на краля и коня се топи и се стича надолу. Земята, тъй чиста и светла сутринта, към обед се превърна в кална локва, в която общинските метачи и миячи шляпаха и отнасяха снега с водни струи, смесваха го с калта и го отправяха към каналите. Гледката бе най-забавна в мига, в който от маркучите бликваха свежите водни струи и хората се втурваха напред с невероятните си метли. Неочаквано, ах, боже мой, видя мъжа си… Той беше, Максимилиано, появи се на площада откъм улица „Седми юли“ и трябваше да отскочи бързо назад, защото водната струя му препречи пътя. Младата жена инстинктивно се отдръпна, но после отново се приближи до прозореца и си рече: „Не може да ме забележи… Изобщо не предполага, че е толкова близо до мен… Заобикаля… Тръгва между колоните. Сигурно се е запътил към кафене «Гайо» при брат си, другия луд. Но как го пускат да излиза сам? Да не би да е оздравял? Оправил ли се е? Бедното момче!“

Спомни си отново за него една привечер, когато си легна; беше самичка, тъй като леля й още не се беше върнала.

„Ужасно е, че го пускат да излиза на улицата. Като нищо ще направи някоя щуротия и ще ни създаде неприятности… След като го видях да скита сам, непрекъснато ще ме е страх и ще си мисля дали някой ден няма да дойде тук. Хубаво, че не знае къде се намирам; трябва да внимавам много да не разбере. Но кой може да бъде сигурен за тайните си в тия времена? Някой умник може да му издрънка и белята е готова. Току-виж решил да ме убие! Да видим дали ще успее. Трябва да ме свари съвсем ненадейно, иначе с няколко удара ще го направя на нищо… Ами ако влезе и се скрие, ако ме издебне и бум!, ми тегли куршума? Да, трябва да внимавам много. Няма да отварям на никого. Ще кажа на леля, че имам нужда от прислужница. Добре ще е да намеря някое скромно и сръчно момиченце като Папитос. Самичка по цял ден в тая клетка!… Слава богу, ключът се превърта и леля идва. Тя ли е или е някой, който й е откраднал ключа и идва да ме убие?“

— Лельо, лельо, вие ли сте?

— Аз съм. Какво ти става?

— Нищо, успокоих се. Страх ме е сама и все ми се струва, че влизат крадци, убийци и знам ли още какви…