Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Виж какво — отвърна Максимилиано с най-сериозния тон на света, като човек, който прави важно изявление. — Между нас казано, никога не съм вярвал в това за месията, нито пък съм го смятал за догма или за нещо подобно. Казах го, защото го сънувах и като се събудих, нещо от съня остана да ми се върти из главата като бръмбар. Истината е, че по онова време ме бе обзела най-странната мисъл, която можеш да си представиш, и тая мисъл навярно се беше зародила в мозъчните недра, където обикновено ферментира онова, което наричат ревност. Какво мислиш, че беше? Ами смятах, че жена ми ми изневерява и е бременна. Виждаш ли каква глупост?

— Пресвета Богородице, какъв ужас!

— Зад мисълта се криеше огнена ревност, която ме изгаряше. И знаеш ли какво направих, за да проверя дали дяволските ми подозрения са основателни? Измъкнах лъжата за месията, като й казах, че тя го носи в утробата си, а баща е Чистият разум… С тоя фарс се надявах да изтръгна признанието й. Какво се получи? Нищо, защото същата нощ ми стана много зле. Но след това разбрах безразсъдството си, ясно го видях, съвсем ясно. Нека бог й прости.

Зае се с кафето си, а Хуан Пабло си помисли с тъга: „Колко зле е тая вечер! Колко зле е, господи!“ Макси повтори шест пъти нека бог й прости и когато в кафенето влезе Леополдо Монтес с още един приятел, млъкна. Час и половина по-късно започна да се смее неудържимо на историйките, които разказваше Монтес. Включи се в разговора, като се изразяваше с такава яснота и с толкова находчивост, че присъствуващите се дивяха. Хуан Пабло разсъждаваше така: „Значи не е толкова смахнат , както си мислех. Това, което преди малко каза, е признак на най-остър ум. Ах, дявол да го вземе! Ако мога да те оправя, скъпата ми леля, сиреч баронеса Ротшилд, ще трябва да вдигне ръце и да ми даде необходимото.“

На 4 януари Фортуната чу някой да звъни и отиде да отвори, като преди това надникна през дупките на металната шпионка (най-стар модел). Беше Еступиня, който също надничаше от другата страна с най-властен вид. Младата жена отвори и великият Росини със сърдит жест, леко намръщен, хванал в едната си ръка бастун, чиято дръжка представляваше глава на папагал (тоя подарък му донесоха от Севиля младите Санта Крус), тикна към нея със свободната си ръка лист хартия с марка.

— Месечната вноска — произнесе той с гласа на азиатски деспот, който осъжда някого на смърт.

— Влезте, дон Пласидо — мило се усмихна тя. — Искам да ви кажа нещо.

— Няма да вляза. Чакам парите. Нямам желание за разговори.

Изявлението, че няма желание за разговор, бе толкова вярно, колкото и това, че в морето няма вода. Но упоритостта му беше по-силна от невъобразимата му страст да приказва.

— Исусе, как се е ядосал тоя човек! Ще ви дам парите . Няма да имате по-добри наемателки от нас…

— Да, особено след главоболията, които ми създава Сегунда. Не… Няма да вляза, не ставайте досадна.

— Искам да разгледате жилището, за да се уверите, че в него християни не могат да живеят.

— Тогава идете другаде.

— Ама че тиран сте станали. Не съм виждала по-лош хазаин… Поне да белосам кухнята, прилича на склад за въглища. Да не говорим за дупките. Не мога да живея в такава мръсотия. Знаете ли какво ще ви кажа? Ако не искате да направите ремонта, ще го направя аз за своя сметка… Това е.

— Това е друго нещо. Естествено, аз ще надзиравам и…

— Влезте, влезте да видите…

Накрая Пласидо благоволи да прекрачи прага. Влезе в кухнята, хвърли един поглед на вътрешната спалня, цялата в пукнатини…

— Край няма да има, ако почнат да се правят ремонти всеки път, щом някой наемател поиска. Ще вземете да се преместите и тоя, който наеме жилището, като види прясна вар, ще поиска да се поправят и други неща. Не можем. Миналия месец изхарчих повече от двайсет хиляди реала за ремонт. Да се разплащаме, че бързам.

— Много припрян сте станали. Седнете за малко. Кажете ми…

— Нищо няма да ви кажа. Тръгвам си.

— Какъв кибритлия човек! Ще си скъсите живота така.

— По-добре. Достатъчно съм живял.

— Седнете. Веднага ще ви дам парите, но ми кажете едно нещо, което искам да зная — кой е собственикът на къщата сега?

— Това вас не ви засяга. Мислите, че разполагам с излишно време? Къщата е на господаря си. Повтарям, че нямам желание за разговор. Може би желаете да я купите? Хайде, побързайте… Известно ви е, че не съм от приказливите.

— Не сте от приказливите? Аз пък мисля, че сте от тях. Като сте се родили, сте приказвали за сто души. Кажете ми чия е къщата?