Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Въпреки че не искате, дон Пласидо, добър ден.

Великият Росини не благоволи да извърне към нея папагалския си профил и като измърмори нещо, което новата наемателка не можа да разбере, продължи надолу, стъпвайки така, че каменното стълбище кънтеше.

Фортуната огледа жилището. Господи, колко лошо, мръсно и грозно беше! По вратите имаше един пръст мръсотия, тапетите бяха целите в петна, подът изкорубен. Кухнята вдъхваше ужас. Без съмнение младата жена беше станала по-изискана и бе възприела привичките на дама, затова жилището й се струваше недостойно за нея, за навиците и вкусовете й. Реши да измие вратите, да ги боядиса и да приведе във възможно най-приличен вид тая боклукчийница, в противен случай да потърси по-съвременно жилище, независимо дали Сегунда щеше да се съгласи да живее с нея или не. Решетъчните прозорци на кухнята и стаичката, в която щеше да се настани, гледаха към площад „Майор“. Мислено си представи как ще разположи мебелите: легло, скрин, маса и два стола. Разбира се, трябваше да ги купи, нямаше да вземе от семейния си дом нищо. Докато обикаляше жилището, си мислеше, че няма да е зле, ако хазаинът се съгласи да ремонтира тук и там. Налагаше се да белоса кухнята, да запуши с гипс дупките и огромните цепнатини, с които бе осеяно цялото жилище, да облепи с тапети стаичката, която щеше да й бъде спалня, и да боядиса вратите. Вече си представяше главоболията, които щеше да създаде на домоуправителя, когато (все тоя неин късмет) си спомни, че домоуправител е Еступиня. „Сигурно ще се разяри като тигър, като чуе за ремонт. Ясно е, не може да ме търпи. Ама той да не е нещо повече от лакей на фамилията Санта Крус? Въпреки всичко ще отворя дума, в края на краищата мога и да напусна жилището. Сега си спомням, че къщата беше на дон Мануел Морено-Исла, който миналата година назначи за домоуправител дон Пласидо. Леля ми го каза. Дон Пласидо е такъв тиранин, че и да го застреляш, няма да ти даде една лопатка гипс. Остава да се разбере чия е сега къщата… Дали не я е наследила доня Гилермина?“ Мина й през ума, че съдбата не я пуска да избяга от тоя кръг хора, който я заобикаляше в последно време. Сякаш бяха метнали върху нея мрежа — направеше ли опит да се измъкне от едната страна, мрежата я омотаваше от другата. „Не, сигурно господата Руис Очоа или жената на Саламеро са наследили къщата… Но какво ме засяга мен дали Хуан или Педро ще я наследи? Аз няма да я наследя.“

Ако имаше вода в изобилие, тутакси щеше да се запретне да измие цялото жилище, но трябваше да отложи за следващия ден. Забеляза, че зад решетката на стаичката имаше нещо като балконче или тераса и реши да нареди там колкото саксии с цветя се поберат. Гледката към четириъгълния площад бе красива, ведра и радваше окото. Градината се открояваше с двете фонтанчета и кореместия кон, яхнат от краля с жезъла и обърнат към нея с охранената си като на прасе задница. Видя леля си и другите две матрони, които майсторяха дъсчен навес с помощта на един дангалак. След малко погледът й се плъзна по тротоара на Каса Паладерия и на едно от ваксаджийските столчета съзря Хуан Пабло да чете вестник, докато му лъскаха обувките. Не след дълго той мина на отсрещния тротоар и се запъти към стълбите в края на улицата, сякаш имаше намерение да отиде в кафене „Гайо“.

Както вече казахме, Макси затъгува по жена си няколко дни след нейното изчезване, като проявяваше подозрителност и я зовеше с нетърпението на глезено дете, а това вбесяваше доня Лупе. Двамата с Хуан Пабло дълго разискваха как да постъпят и накрая първородният брат каза, че ще се опита да приложи върху по-малкия един добър метод на лечение, преди да прибегнат до последната мярка и да го затворят в лудница. Все още не бяха пробвали душове, не бяха го извеждали на разходка из полето, нито му бяха давали натриев бромид, който води до отлични резултати при първичен вирусен енцефалит, менингит и тъй нататък. Изстрелваше един след друг медицинските термини, тъй като по това време се налагаше да чете книги от тоя бранш на науката, и с идеите, които бе взел оттук-оттам, си придаваше важност, каквато не може да се опише.

Речено-сторено. Всяка сутрин Хуан Пабло идваше при брат си и кога с измама, кога почти насила го отвеждаше в Сан Фелипе Нери, където го обливаше с по един шотландски душ, способен да възкреси мъртвец. Понякога следобед го извеждаше извън града и се опитваше да го разсейва с приятни истории, които нямаха нищо общо с купищата глупости, намерили от известно време подслон в главата на клетото момче. След петнадесет дни енергична терапия състоянието му видимо се подобри и неговият брат и лекар бе много доволен. Не един път през време на разходките Макси се изразяваше като напълно здравомислещ човек. Никога не говореше за жена си, но щом от разговора изскочеше нещо, което пряко или косвено се свързваше с нея, потъваше в мрачен размисъл и упорито мълчание, от което Хуан Пабло не успяваше да го измъкне с цялата си реторика. Една сутрин след душа, когато изглеждаше ободрен, свеж и с бистър ум, болният спря по средата на улицата, улови нежно брат си за реверите на балтона и каза: