Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Искам да те попитам: защо нито ти, нито леля, нито някой друг не искате да ми кажете къде е жена ми? Какво е станало с нея? Бъдете откровени и престанете с тия потайности. Умряла е и не смеете да ми кажете, нали? Страх ви е, че новината ще ме разстрои?

Хуан Пабло не знаеше какво да отвърне. Като видя по лицето и в очите на брат си признаци на нервна възбуда, направи опит да промени темата на разговора, но той се бе вкопчил в нея и повтаряше въпросите си, спирайки се на всяка крачка.

— Слушай тогава — рече най-сетне брат му и махна приятелски с ръка. — Смятай я за мъртва… Има ли значение за теб дали е жива или мъртва? За какво ти е жена? Жените знаят да създават само главоболия, момче. Тъкмо затова никога не ми е идвало наум да се женя.

— Мъртва! — каза Макси, без да повишава глас, но с необикновена светлина в очите. — Мъртва! Значи мога пак да се оженя. — След тия думи престана да се подчицява; слезе от тротоара и тръгна по паважа, като размахваше ръце и се блъскаше в минувачите. Хуан Пабло го напъха в една кола и го отведе в къщи. Като научи за станалото, лелята подкрепи идеята за смъртта на Фортуната с думите:

— Всички ще умрем, синко. Не се чуди, че е предала богу дух преди теб. Какво можем да сторим, щом бог е пожелал? Да се примирим и да поръчаме да й отслужат заупокойни молитви… Уверявам те, сега е най-щастлива… Нека се помъчим малко по малко да се утешим.

Този случай като че ли опроверга ефикасността на новия метод на лечение. Болният не създаваше главоболия, но отново потъна в най-отвлечени размисли. Без съмнение в мозъка му се беше появила нова мисъл или пък беше изскочила някоя от старите, които се смятаха за забравени. Не спомена името на жена си дълго време, докато една вечер, когато се разхождаха из улиците с Хуан Пабло, спря и каза:

— Искаш да ме накараш да повярвам, че е мъртва? Каква глупост! Ако е така, защо не сме в траур?

— Колко си изостанал с новините! Не знаеш ли, че излезе нов закон, който забранява траура?

— Закон, който забранява траура?! Откъде ти хрумна, че можеш да ме баламосаш? Слушай, момче, макар и да изглежда, че главата ми е размътена, виждам по-ясно от всички вас.

Повече не говориха по въпроса. Редно е да отбележим, преди да продължим по-нататък, че себеотрицанието и усърдните грижи, които Хуан Пабло полагаше за здравето на брат си, щяха да бъдат напълно необясними, като знаем егоизма на господин Рубин, ако не потърсехме причините в намеренията му, свързани с политическата икономия или науката, наречена финанси. Хуан Пабло си бе съставил план от доста време насам да погаси дълговете си, обширен план, за чийто успешен завършек бе необходимо да прибегне до търговската къща Ротшилд, иначе казано, до леля си. Нямаше никакво съмнение, че въпросът със заема беше на живот и смърт. Оставаше само доня Лупе да се съгласи; моралната гаранция на едната от двете договарящи се страни обаче съвсем не беше тъй солидна като тази на Англия или Франция. Затова именно първородният Рубин помагаше усърдно в деликатното дело, свързано с болестта на Макси. Редовно ходеше у тях и се съгласяваше с всяко мнение на леля си, независимо дали водеха разговор за политика или финанси. Изрече вдъхновени похвали по адрес на Торкемада; обяви с жар необходимостта да уреди своите работи с познатото Нова година — нов късмет , да приведе в ред разходите си така, както не би сторил това и лорд-пазителят на английското съкровище. При всеки удобен случай бодваше с някой намек доня Лупе, но нейната кожа бе по-дебела от черупката на костенурка и тя си правеше оглушки… На толкова глуха се правеше, че му идваше да я набие.

Притеснен от ужасяващото нарастване на дълговете си, философът влагаше нещо повече от братска упоритост и постоянство в грижите към Макси. Към януари на 1876 бе успял да го опитоми дотам, че го водеше със себе си в службата. Възлагаше му да подрежда книжа или да води бележки, а вечер често го вземаше на сбирките в кафенето, където бедното момче седеше като на литургия и слушаше с внимание разговорите, без дума да каже. Рядко вадеше от главата си старата и проклета тема за доброволното освобождение и смъртта на звяра-тъмничар, но една вечер, когато останаха сами в кафенето, я измъкна, също както се измъква стара вещ от тавана и се изтупва от прахта, за да се види дали не е изгнила, или плъховете не са я изгризали. Със спокойствието и яснотата на учител по философия Хуан Пабло каза следното:

— Слушай, догмата за солидарност със субстанцията бе обявена за несъстоятелна от всички светила на науката, които се бяха събрали на вселенския събор, състоял се наскоро в Базел. Заключенията са страхотни. Не четеш пресата, затова не си в течение. За чистокръвни глупаци са обявени всички, които вярват в освобождението чрез измъкване и в това, че трябвало да се прати по дяволите звярът . Поддръжниците на философската ерес, че щял да дойде нов месия, като се въплъти в някоя хубава мома и тъй нататък, се обявяват за лапнишарани и се осъждат да ядат талаш.