Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— На господаря си. Хайде, достатъчно говорихме… В края на краищата е разкошна, оценена е за тридесет и пет хиляди дуро. Само камъните от основите и стълбището струват цяло състояние. Ами стените? Преди известно време зидарите искаха да пробият дупка, но изобщо не можаха, щяха да си строшат инструментите в тия изпечени тухли, твърди като диамант… Но да свършваме, нямам желание да разговарям. Когато прочетоха завещанието на дон Мануел Морено-Исла, мир на праха му, завещание, направено отпреди три години, се разбра, че тая къща и старата сграда на улица „Релатореси“ се наследяват от доня Гилермина Пачеко… Госпожата ипотекира и двете, за да довърши приюта. Затова строителството напредва, та пушек се вдига. Тая година ще го довършат… Хайде.

Протегна ръка, уловил в другата бастуна си като жезъл.

— Значи доня Гилермина ми е хазайка — замислено каза Фортуната, като подаде парите. — Тогава нея ще моля за ремонта. Тя ми е приятелка.

— Тъкмо на вас да ви е приятелка — саркастично забеляза Еступиня. — Ако искате да я видите разярена, говорете й за нещо друго освен за приюта. Сбогом, останете си със здраве!… А, бях забравил, внимавайте със саксиите на перваза. Видя ли да прокапе вода, ще ви изхвърля, като нищо ще ви изхвърля… Пресвета Богородице, колко много растения сте сложили! Цяла градина… Доста тежат, както ми се струва… Какъв хубав изглед! Тая година не е добра за коледните сергии. Бедните продавачи са побеснели. Ясно е. Такива дъждове. А днес, струва ми се, ще падне сняг. Не съм виждал досега по-студена зима от тая. Знаете ли, че глухият, дето държеше сергия за месо, умря? Снощи… Неочаквано. Завчера ми се видя толкова добре и толкова здрав… Какво нещо е животът!… Сега да вървя при тия от втория етаж вляво да видя дали няма да измъкна нещо. Дължат ми наем за пет месеца. Ах, какви хора! Ако госпожата ме оставеше, отдавна да съм им изхвърлил парцалите на улицата. „Дон Пласидо, за бога, не ги изхвърляй… Ще платят клетите, сега сигурно нямат пари.“ „Но, госпожо, ако ми бяха дали дарите, дето ги харчат за ракия и в сладкарницата на Ботин…“ Мисълта ми е, че с хазайки като моята тия мошеници си я карат, както си знаят.

Добрият човек така се разприказва, че Фортуната, която го бе молила да влезе, сега трябваше да го отпрати деликатно:

— Дон Пласидо, ще закъснеете…

— Ах, да! Вие с вашата бъбривост сте виновна. Всичко хубаво, всичко хубаво.

Фортуната не излизаше никога на улицата. Сама си приготвяше яденето, а Сегунда й купуваше продуктите.

След първото посещение на домоуправителя, мисълта, че е била за кратко време приятелка на доня Гилермина, не й излизаше от ума. „Ако някой ми кажеше, че ще живея в нейната къща, нямаше да го повярвам. Как се променя светът! По онова време изобщо не си представях, че ще се върна тук, а и къщата не беше нейна. Какво ли ще си помисли, когато дон Пласидо й каже, че съм нейна наемателка? Дали няма да се разгневи и да ме изхвърли на улицата? Може би не, може би не…“ Когато тия мисли оживяваха спомена за нечуваната сцена и кавгата в стаята на светицата, бедната жена усещаше голям смут в душата си и не можеше да се успокои дори с това, че другата я беше предизвикала . „Ослепях от ярост, не знаех какво правя. Ако ми се удаде случай, непременно ще помоля доня Гилермина да ми прости.“

Самотата, в която живееше, спомагаше за съживяването на миналото й й даваше ясна представа за нейните чувства и постъпки. Виждаше всичко пронизано от светлината на разума и от онова разстояние което позволява да прецениш формата и големината на предметите също както усамотението на манастира дава възможност на оттеглилите се от света да видят грешките и злините, които са извършили в него. „А Хасинта, ще поискам ли и от нея прошка?“ — питаше се тя и не намираше отговор. Веднъж мислеше, че трябва да го стори, в следващия миг обратното. Съпругата на Санта Крус я беше оскърбила дълбоко тъкмо когато споделяше със светицата мъката си и затруднението, в което се бе озовала. Накрая след дълги размишления, белязани от обзелата я тъга, започна да клони към утвърдителен отговор. Разбира се, че трябваше да й поиска прошка за намерението си да й издере лицето — какъв ужас! — също и за думите, които й се бяха изплъзнали. Но за пълното тържество на тая мисъл оставаше да се изясни следния въпрос:

Беше ли прегрешила Хасинта с господин Морено? Защото, ако това бе така, разлика между двете нямаше. Едната беше толкова добра, колкото и другата. Госпожа Рубин тъй и не можа да стигне до окончателно решение на този толкова тъмен въпрос. На моменти вярваше във вината на небесната красавица , после отхвърляше тая мисъл. „Какво ли не бих дала — възклицаваше тя с очи към небето — да узная истината, известна сега само на нея и на бог, след като третият, който я знаеше, е мъртъв. Сигурно я знае и изповедникът на Хасинта, ако си го е признала. Но никой друг, никой друг. Бих дала всичко да се измъкна от съмненията. Любопитството ме изгаря… Малка разлика има между двете неща… Съгрешила ли е, всичко се променя и няма да се унижавам да я моля за прошка, но ако не е… Ах, щастливата красавица е стъпила върху мен също като свети Мигел върху дявола.“