Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Какво има? — запита дон Еваристо, като я гледаше с благодарност, загдето милва животинчето. — Тоя е най-големият негодник. Сума ти дяволии знае… Та какво има, душичке?

Фортуната не знаеше как да започне. Никак не й бе приятно да вика, боеше се, че ще разберат слугите, съседите, дори посланикът с всичките си чужденци. Как можеше да се разкаже нещо тъй деликатно с рева на нощните пазачи, когато обявяват часа, или на амбулантните търговци? Откъслечните й думи навяваха на дон Еваристо мисълта, че неговата душичка е изпаднала в беда. Най-неочаквано нашият човек избухна в глупав детински смях и рече:

— Бас държа, че е имало жест . А тъкмо тях ти бях забранил най-много, тия красиви жестове , които винаги носят нещастие.

Смутената млада жена не можеше да твърди, че последните й лудории заслужаваха да бъдат наречени жестове , но без съмнение бяха нещо много лошо. Най-напред защото не бе последвала мъдрите съвети на своя приятел. За да разбере без дълги обяснения част от това, което ставаше, извади документа, който бе пъхнала в един плик, загънат в хартия.

— Какво е това? — рече старецът, заливайки се в смях. — Значи… хи-хи-хи… скъсали сте с онзи наивник?

След това си сложи слушалката на ухото, за да чуе отговора.

— Съвсем смахнат… Лудница.

— Рудница?

— В лудницата… Ще го изпратят в „Леганес“.

— Аха! А доня Лупе?

— Ние се…

Фортуната опря многозначително върха на показалците си един върху друг.

— Скарали сте се? Хи-хи-хи… Какви неща! Доня Лупе, голям тарикат…

Слушалката поглъщаше цялото внимание на котенцето, което седеше на рамото му. Без съмнение не знаеше какво е това, а искаше да разбере на всяка цена и протягаше лапа, сякаш да идентифицира тоя тъй загадъчен предмет. Любопитството на животинчето пречеше на стареца, който бе вече доста зле със слуха, да чува. Фейхо взе документа и каза:

— Значи така? Доня Лупе… Хи-хи-хи… Сигурно още твърди, че съм бил влюбен в нея. Няма кой да й го избие от главата. И цялата работа затова, че ме спираше често на ъгъла на улица „Тинторерос“, докато чакаше жената на Инса. Хи-хи-хи… Тоя с магазина за шалове.

След тоя блестящ изблик на паметта драгоценната способност на добрия човек отново потъна в мрак и миналото се изтри напълно от съзнанието му. Загледа се глупаво в своята душичка с някаква смесица от съмнение и учудване. Фортуната продължаваше да вика, но Фейхо не я разбираше. Малкото, което стигаше до него, беше като вой на вятър и той не му обръщаше внимание. Изморена от безполезните усилия, младата женя млъкна и впери в приятеля си поглед, изпълнен с дълбока тъга. Той също не сваляше очи от нея и понеже котенцето го гъделичкаше по врата, внезапно избухна в детинския си смях…

— Голям негодник е тоя… Не ме оставя да живея.

Фортуната въздишаше, но тъй, че старецът да не забележи това явно доказателство за разочарованието й, и накрая, като разбра, че беше безсмислено да очаква утеха или съвест от тая развалина, реши да се оттегли. Прегърна го нежно и тогава старецът сякаш дойде на себе си и паметта му се освежи.

— Не си отивай, душичке — рече той, като я тупна по бедрото. — Ах, какви времена бяха! Помниш ли? Какви чудесни дни. Жалко, че не бях с двадесет години по-млад. Тогава наистина щяхме да бъдем щастливи.

Тя кимна с глава в знак на съгласие. Миг по-късно дон Еваристо бе атакуван от една мисъл, която го безпокоеше. След като помисли малко, възползувайки се от неочаквания проблясък на интелигентност, пронизал мозъка му, вдигна плика с документа и й го подаде.

— Не оставяй това тук. Всеки момент мога да умра и парите ти ще се изгубят. По-добре е ти да го пазиш. Не се тревожи. Акциите са номинални и никой друг освен теб не може да разполага с влога.

Като че ли това важно предупреждение бе единствената цел на проблясъка от интелигентност, защото веднага щом го изрече, облакът отново забули мозъка му, детинският смях отново се върна на устните му и сега за стареца бе по-важно да улучи пръчката на своя bilboquet , отколкото да слуша за проблемите на нещастната си приятелка.

Фортуната излезе от тъжния дом с чувството, че е загубила завинаги един голям и полезен приятел, най-добрия човек, когото бе срещала през живота си, а също и най-практичния, най-мъдрия и най-добрия съветник. Наистина съветите му бяха влезли през едното й ухо и бяха излезли от другото, но това не й пречеше да признае, че са превъзходни и че е трябвало да ги следва дума по дума.