Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Хубава нощ, много хубава! — повтори доня Лупе, въздишайки на всяка дума.

Помъчиха се да сложат Макси да легне. Не беше лесно. Изплъзваше им се от ръцете, пъргав като дете, а на моменти като маймуна. Смееше се така, че двете жени тръпнеха от страх, а накрая не можеха да разберат нищо от думите, които излизаха от устата му в безредие, произнасяни така, както произнасят децата, когато се учат да говорят. Най-сетне силите му се изчерпаха и той притихна на канапето. Единият му крак лежеше върху масата, другият — на стола. Главата му беше под някаква възглавница, едната му ръка опираше в пода, а другата бе извил по невероятен начин. Не посмяха да променят мъчителната му поза от страх да не би пак да се разлудува и да им причини нови главоболия. Доня Лупе дремеше на един стол близо до брачното ложе, а Фортуната не мигна цяла нощ. Сложиха го в леглото чак на разсъмване. Не бе на себе си и стенеше, сякаш бяха смазали от бой клетото му тяло.

Струва ми се, че бе празникът на непорочното зачатие, когато Рубин изскочи след Папитос от стаята си с нож в ръка, заплашвайки я, че ще я убие. Лелята и Фортуната страшно се изплашиха и с голяма мъка успяха да изтръгнат смъртоносното оръжие, един нож за ядене, с който не бе лесно да убиеш когото и да било. Но постъпката бе ужасна, а виковете на Папитос се чуваха из цялата улица. Изплашена, тя изхвърча от стаята на младия господин, той след нея, обзет от решителност, сякаш му предстоеше да извърши най-естественото нещо на света. Момичето се мушна в полите на господарката си, не преставайки да пищи:

— Ще ме убие, иска да ме убие!

Фортуната се втурна да го задържи, но въпреки физическото й превъзходство това се оказа възможно едва след намесата на доня Лупе. Той се мяташе конвулсивно в двата чифта ръце, които се мъчеха да го усмирят и да му отнемат ножа, и повтаряше с дрезгав глас:

— Главата й ще отрежа!…

По-късно се разбра, че виновна бе Папитос, която го бе раздразнила, оспорвайки думите му по най-глупав начин. Тъй предположи доня Лупе и когато Фортуната пак го поведе към стаята му, опитвайки се да го успокои, госпожата строи малката и с убедителността на три-четири плесника я накара да си признае, че вината за случилото се бе нейна.

— Ама, госпожо — отвърна тя, като преглъщаше сълзите си, — той пръв почна. Аз нищо не съм казвала. Шетах в стаята и по едно време почна да ми ги разправя едни такива… Нищо не разбирах и се смеех… Ама посленка взе да дрънка страшни глупости. Знаете ли какво рече, госпожо? Че госпожа Фортуната щяла да има дете и ей такива едни. Та не можах да не се разсмея и тогаз той пипна ножа и ме подгони. На две щеше да ме среже, ако не бях хукнала.

— Добре, върви в кухнята и за друг път да знаеш. Каквото и да каже, каквато и глупост да е, ще викаш амин и само амин .

Нищо чудно това произшествие да беше признак за ново проявление на лудостта, поради което госпожите не можеха да си намерят място от страх и безпокойство. Не минаха и осем дни и случаят се повтори. Макси се докопа до един нож и тръгна към леля си заявявайки, че иска да я освободи. Хубаво, че там се случи господин Торкемада, та не бе трудно да го обезоръжат, но страхът, който обзе доня Лупе, бе непреодолим и се наложи да изпие чаша липов чай. Съвсем естествено госпожата смяташе, че е най-нещастната сред всички госпожи и дами на света поради множеството неприятности които притискаха душата й. Твърде печалното състояние на най-любимия от племенниците й не бе единствената причина, други неща също я тормозеха неописуемо и сломяваха силния й дух. Думите, които си бяха разменили с Фортуната, правеха съвършено невъзможно всяко разбирателство.

— Слушай — рече доня Лупе една вечер, — защо са тия потайности, след като ми засвидетелствува доверието си? Как тъй Максимилиано, който е душевно болен, научи преди мен, която съм с всичкия си? Какви са тия криеници от мен?

Фортуната дълго мълча, преди да се реши да отговори.

— Нищо не съм му казвала. Сам го отгатна. Това аз не можех да го кажа никому и най-малко на него…

— И най-малко на него! — повтори доня Лупе и заби в престъпницата пронизващите си очи.

— Да, защото той никога не биваше да го узнае — продължи другата с върховно усилие. — Мислех на вас да кажа, но не посмях от срам. Сега, след като го знаете, не ми остава нищо друго, освен да ви помоля да ми простите, да си събера дрехите и да си ида оттук. И този път завинаги.

Доста време мина, докато вдовицата на Хауреги отвърне на тия тъй сериозни думи. В главата й нахлуха безброй мисли, които я зашеметиха, и тя не знаеше за коя да се хване. Сърцето й се раздираше от мъка, защото окончателното скъсване означаваше да се прости с парите, които й бе поверила Фортуната. Разтегливостта на съвестта й никога не стигаше до присвояване на чуждото нито пряко, нито косвено. Чуждото за нея бе свещено и макар да увеличаваше, когато можеше своето за сметка на ближния, никога не би посегнала на нещо, което са й поверили. Следователно щеше да върне парите заедно с лихвите, които се дължаха на умелите й операции. Вярно е, че този акт бе за нея мъчително изпитание, нещо като раздяла със син, който тръгва на война, за да бъде убит, знаеше, че паричките , връчени на собственика им, скоро щяха да се разпилеят сред безпорядък и пороци.