Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Фортуната се озова в другия край на стаята с един скок. Обзе я такава уплаха, че малко остана да изскочи в коридора и да извика за помощ. Лицето на Макси се бе изкривило и очите му горяха като въглени. Дори не забеляза, че се е отдалечила, продължи да говори, сякаш още бе до него. Разстроена и примряла от страх, горката жена се сгуши в срещуположния ъгъл, скръсти ръце и без да изпуска от поглед нещастния умопобъркан, си рече: „По какво ли е познал? Какъв човек, господи. Да не би лудостта му да е престорена? Дали не се преструва, за да не го преследва правосъдието, като ме убие? Как ли е открил? Не съм казвала на никого. Все още нищо не ми личи. Ах! Голям хитрец е тоя човек. Това за откровението го разправя, за да измами хората. Подозира ме, страхува се, че може да е истина или е разбрал кой знае как… Да съм казала нещо насън? Не, не, отгатнал го е с лудостта си. Нали казват, че големите истини се знаят от децата и лудите? Ах, как се уплаших! Господи, спести ми това изпитание! Тоя човек иска да ме убие и разиграва театър, за да си отмъсти гратис, без нищо да плати.“

Просветленият пристъпи към нея и я хвана за ръката. Бе прималяла от страх така, че се чувствуваше много по-слаба от него, който бе толкова немощен.

— Ти си моето талисманче — каза й той, като я стискаше конвулсивно и я гледаше с израз, зад който нещастницата съзря любовника и убиеца. — Ще си пролеем кръвта и ще се освободим веднага, щом изпълниш мисията си. Кога ще стане? Някъде през февруари или март, нали?

„Сигурно през март — рече си Фортуната, — ама само тебе ще чакам. Отдавна ще съм офейкала. Убивай се, щом искаш, аз трябва да живея, за да го отгледам. Ще бъда толкова щастлива с него! Бог ми го дари, за да ми бъде утехата в живота. Видя ли как успях да доведа докрай идеята си? Моето дете е нов живот за мен. И тогава никой няма да може да се мери с мен… О, ако не го усещах тук, вътре, ти и аз щяхме да бъдем еднакво луди и тогава наистина би трябвало да се убием.“

Откъм коридора се чуваха неясни гласове на доня Силвия и Руфинита, които се сбогуваха. След малко влезе вдовицата на Хауреги и като я видя, племенникът й се върна на канапето, оставяйки жена си да стои права в средата на стаята.

— Какво има? — запита доня Лупе. — Не спим ли? Часът е единадесет.

— Дойдохте тук, за да смутите щастието ни — отвърна Макси и почна да мята крака във въздуха. — Аз и моята избраница желаем да бъдем сами. Неизразимите загадки, които пред нея и пред мен…

— Но какво правиш? — Не знаеше да се смее ли или да бъде сериозна. — Приличаш на циркаджия.

— Които пред нея и пред мен се разкриха… искам да кажа, неизразимите загадки… ни възвисяват в сладостен екстаз, в който прости хора не могат да участвуват.

— Мен наричаш прост човек!

— Простотията е израз на привързаността към земните блага, а това означава да глезиш звяра.

— Какво правиш? Да не си решил да се преобърнеш? — извика уплашено доня Лупе, като го видя да се подпира с ръце на канапето и да прави мост.

— Това вас не ви засяга, невярваща жено. Нощта е хладна и ми е нужно да си стопля крайниците. В главата ми гори пещ.

— Виждате ли… виждате ли? — викна Фортуната, без да се бои, че ще я чуе. — Дължи се на ония проклети хапчета. Не бива да му се дават. Виждате какъв става. Още повече му размътват мозъка и отгатва тайни.

— Как така отгатва тайни? Какво правиш, момче?

Рубин подскачаше на канапето като ездач, подкарал коня си в тръс.

— Великото събитие, чудото на света ще стане някъде през март — ръмжеше клетникът и се въртеше около себе си. — Ще го възвести една звезда, която ще изгрее от запад, и небето и земята ще гръмнат от химни на радост.

— Какво говориш? Успокой се, миличък, хайде, успокой се.

— Много бих искал да зная къде ми е шапката — рече той и почна да занича под масата и канапето.

— За какво ти е шапката?

— Искам да изляза, имам работа на улицата. В същност мога да изляза и гологлав. Страшна жега е.

— Прав си, отиваме в Ретиро. Фортуната, вземи свещта и върви напред.

Уловиха го под мишници и го поведоха към спалнята. Макси се озова с един скок в леглото и навири ръце и крака във въздуха. След миг ги остави да тупнат тежко и отново ги вдигна.

— Хубава нощ ни е приготвил! — възкликна доня Лупе и скръсти ръце.

Фортуната се отпусна на канапето, обзета от невесели мисли.

— Защо не ми обаждате къде се намирам? — запита клетият безумец. — Паднах от небето на един покрив. Къде се губи жена ми, че не идва да ми помогне?