Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Да, да… Какъв подлец!

— Хайде, хайде, и двамата сте една стока. Хвани единия, че удари другия. Престъпните връзки винаги така свършват. Речеш да накажеш някого, ама после и ти изяждаш тоягата. Добре се нареди… Най-напред изневяра, после ритник и пак не ти увира главата.

— Какъв подлец! — повтори Фортуната, като гледаше леля си през сълзи. — И посмя да ми каже, уж на шега, че съм се занасяла с Балестер. Претексти, тиологии и нищо повече. Изобщо не го вярва.

— Не бързай, всичко си си заслужила. Хич и не мисли, че ще те утешавам… С течение на времето може. Сега, като си отвориш очите, виждаш, че си ужасно сама, без семейство, без мъж, без мен.

Обзета от паниката на човек, който се дави, Фортуната се вкопчи в полата на доня Лупе и отново се заля в поток от сълзи.

— Не, не, не… Не искам да съм сама… Мъчно ми е. Кажете нещо, дори това да имам търпение, да се държа добре… Да, ще се държа добре, сега вече да, сега да.

— Сега да, значи. Не припирай чак толкоз, дъще. Сещаш се за света Барбара само когато трещи и гърми. Каква полза да те утешавам сега и да те вкарвам в правия път, щом някой хубав ден пак ще го удариш през просото?

— Няма вече… Няма вече…

— Разправяй ги на шапката ми… Струва ми се, че така както си докарала нещата, не трябва да се меся повече, нито пък да ми е жал. Би било дори недостойно за мен. Все едно… да стана съучастница в престъпленията ти. Не, дъще, късно търсиш помощта ми… Опрощението, което ти предлагах, щеше да ти избоде очите, но ти не искаше да го видиш, а сега, когато се давиш, идваш при мен… Ах, не мога, не мога!

И без дума повече да каже, влезе в кухнята, като си мислеше, че за тая жена строгостта не е достатъчна, по-добре да я тероризираш, та дано най-сетне миряса.

Скоро се стъмни. Дните ставаха все по-къси, вселявайки тъга в душите на тия, които по други причини бяха вече тъжни. В шест и половина къщата тънеше в мрак, а доня Лупе никак не бързаше да запали лампата. Фортуната влезе в стаята на мъжа си и почти пипнешком стигна до канапето, където той се бе изтегнал, запита дали не му се яде, но не получи отговор, чуваше въздишките на нещастника, който улови ръцете й и ги стисна с обич, щом я усети до себе си. Нещо трепна в душата на Фортуната. Изпита нежност като при вида на болно дете, изблик на жал, която закриля и не иска нищо.

След малко влезе доня Лупе с лампа в ръка. Като видя съпрузите, които примигваха от ослепителния пламък, реши да повдигне духа на Макси, като се пошегува:

— Почнахте ли вече с милувките? По-добре ще е да хапнеш. Искаш ли тя да вечеря с теб?

— Да, да, тук ще вечерям — бързо каза Фортуната. — Той също, нали, момчето ми? Ще хапнеш с жена си, нали? Тя ще ти нареже месото на парченца и ще ти ги подава.

— Тогава ще ви пратя яденето — рече доня Лупе, като постави абажура на газената лампа и намали пламъка. — За днес има ориз с дреболии. Тъкмо това му е нужно.

Докато бяха сами, преди Папитос да влезе с приборите и вечерята, Макси издекламира на жена си няколко мисли върху дяволската тема, която бе в центъра на душевното му разстройство. Фортуната го подкрепи безусловно и изрази съгласието си, че принципът на солидарност с божествената субстанция трябва да бъде внедрен в обществото колкото се може по-скоро. Съгласяваше се с всичко и докато вечеряха, забеляза, че болният проявява признаци на силна възбуда, обзет е от необичайна веселост и словоохотливост и излага апостолските си намерения с изключителен плам. Фортуната излезе за малко навън и запита леля си:

— Давахте ли му от ония хапчета?

— Да, разбира се. Сутринта взе едно преди ядене, а в четири следобед му дадох още едно. Нали така предписа Балестер?

— Да. Затова значи е толкова оживен. Опасно нещо е тоя коноп! Глупостите са пак същите, но сега не вижда нещата в толкова черни краски, ами ги вижда откъм смешната им страна.

Върна се при него и продължи да му дава дреболийките с вилицата, а той ядеше с голям апетит, без да спира да приказва и дори да се смее. Кроткият му смях не приличаше на смеха на луд човек.

Усетила известно облекчение, Фортуната си каза: „Дано бог го излекува!… Но дали ще се вслуша в думите ми? Та аз съм най-лошото, което е създал на този свят. Трябва да се махна от тая къща. Къде ще ида? Какво ще стане с мен? Където и да отида, ще ми бъде приятно да знам как е този клетник, единственият, който ме е обичал истински, който ми прости два пъти и би ми простил и трети път, четвърти… Мисля, че би ми простил и за пети път, ако главата му не беше толкова зле. Това също е по моя вина. Ах, Христе, какви угризения ме измъчват! Навред ще ходя с тая мъка и няма да мога да дишам.“