Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Горкият човек! — възкликна Фортуната. — И аз се нажалих, като разбрах. Но знаеш ли? Днес здравата се сдърпахме с оня , защото му казах…

— Какво? — запита Аурора, като отново преустанови работата си и се вгледа с лукав поглед в приятелката си.

— Да… Така се ядоса, че се скарахме. Ах, колко ми е мъчно! Защото, ако е клевета, представяш ли си какъв ужас е да му излизам с тая история!

— Не е клевета — отвърна вдовицата на Фенелон, насочвайки част от вниманието си към работата. — Може да е грешка. Кой, по дяволите, знае какво става в душата на красавицата? Че покойният Морено беше луд по нея, няма съмнение. Остава да се разбере например, дали тя му е отвръщала или не.

— Ти ми каза, че му е отвръщала и са се срещали…

— Да, но ти го казах само като предположение, нищо повече — отвърна хитрата жена с известна хладина, сякаш й се искаше да сменят темата. — А ти побърза да му го разкажеш. Сигурно е побеснял. Трябва да се пипа внимателно, приятелко моя, и да не се засяга самолюбието на мъжете. Трябвало е да предположиш, че ще се ядоса.

— Как смяташ? Нека си говорим, все едно, че сме пред изповедник. Как смяташ? Ангел ли е, както казват, или не?

Аурора остави ножиците и забоде в блузата си вдянатата игла. Слад като обмисли отговора си, рече:

— Ако говорим истината, без да твърдим нищо категорично, ще ти кажа, че я смятам за добродетелна. Ако братовчед ми не беше умрял, не зная докъде щяха да стигнат нещата. Той я задиряше по най-глупавия начин… Кой да го очаква. Толкова ловък мъж! Тя, не знам… Мисля, че му се подиграваше… И си го заслужаваше мошеникът. Може и да изпитваше някаква симпатия. Но… колкото до срещи, приятелко моя, струва ми се, че не е имало, казвам, струва ми се, а ако съм казала нещо такова, било е предположение и си вземам думите обратно.

Тя се вдълбочи в работата си и остави другата обзета от смут.

— В края на краищата — добави малко по-късно, — какво, те засяга дали е почтена, или е престанала да бъде? Теб те интересува той да те обича повече от нея.

— О, не! — възкликна Фортуната с цялата си душа. — Ако тая жена не беше почтена, щях да си мисля, че на тоя свят няма почтеност и всеки може да си прави каквото му скимне… Имам чувството, че се къса всичко, което ни крепи, не знам дали се изразявам добре, и че няма да има разлика между бяло и черно. Повярвай, това съмнение не ми излиза от главата нито за миг; все това си мисля и колкото се радвам, че е лоша, толкова се радвам и че не е. Ах, не знаеш колко неща премислям на ден. Чет нямат нещата, които ми минават през ума.

— Тогава се успокой веднъж завинаги — каза другата, без да я гледа. — Смятай я за почтена и когато отвориш дума за това пред него , дай му да разбере, че и ти така мислиш, а не се мъчи да го накараш да те уважава, задоволи се с любовта.

— Я остави тия работи — скочи ядосана Фортуната. — Край вече… Само това куче ми липсва! За петнайсет дни го видях само два пъти. Винаги идва късно и сякаш без желание. О, знам му аз номерата, наизуст ги знам! Пак иска да ме бутне във водата, виждам го, в момента го виждам. Ясно му го казах днес и не отвърна нищо.

— Тогава трябва да поздравим небесната красавица .

— А, не… Мисля, че сега ветропоказателят сочи в друга посока. Мами ме с някоя, която нито аз, нито жена му познаваме. По-точно и двете ни лъже и ми е едно такова, че не знам дали съм жива или мъртва… изпълнена съм с бяс и ревност. Няма да се оставя, докато не го спипам, и вярвай ми, ако го пипна и ако пипна другата, не знам какво ще ги направя. Ще отмъстя за небесната красавица , ще си отмъстя и аз. Не искам да умра без това удоволствие.

— Кажи ми едно нещо… Спряла ли си се на определена жена? — запита приятелката й, като я гледаше изпитателно.

— Не знам, тая нощ се чудех дали не е София Феролана, Пери или Антония, тая, дето ходеше с Вилялонга.

— Естествено е да се съмняваш в познатите си. Какво ще ми дадеш, скъпа моя, ако разбера?

При тия думи Аурора преустанови напълно работата си и застана пред нея с най-любезен вид.

— Какво да ти дам? Каквото поискаш. Всичко, което имам… Вечно ще те благославям.

— Добре, остави всичко на мен. Хвана ли единия край на конеца, ще стигнем и до другия. Не го казвам току-така. В ателието има едно момиченце, много миловидно, та ми се струва, струва ми се…

— В ателието ти?

— Да, ама не бързай… Може би не е тя… Искам да кажа, че чрез нея ще уловя конеца и ще видиш… Ще размотавам, ще размотавам, докато разберем всичко. Довери ми се и не прави нищо на своя глава. Обещай ми да не се бъркаш. Без това условие не разчитай на мен.