Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

„Голяма глупост беше, че му го казах… От известно време е много студен и като че ли готов да скъсаме. Пак се умори, пак. А през юни, да, добре си спомням, че беше юни, понеже издигаха навеса за празника на светото причастие, ми каза, че никога повече няма да ме напусне, че се срамува, загдето ме е изоставял два пъти, и още куп лъжи… Истината е, че сега търси повод да се отметне… Христе! Каква физиономия направи, като му го казах: «Не ставай глупак и не вярвай толкова на жена си. Какво си въобразяваш? Че не е като другите? Слушай тогава: жена ти те мамеше с оня господин Морено, дето внезапно умря една нощ. За твой късмет взе, че пукна, а сърцата се пръскат от силата на любовта… Повярвай, както че бог ни е създал, небесната красавица също го обичаше и се срещаха… не знам къде, но се срещаха. И теб те преметнаха, нищо че си толкова хитър…» Боже мой, как ме гледаше! Ах, себелюбието и гордостта изригнаха от устата му.“

После в ушите й отекваше онази реплика, която я бе накарала да се разтрепери и още я замайваше, защото думите се повтаряха безспир като мелодия от музикална кутия, чийто цилиндър подема първата нота веднага щом отзвучи последната. „Така ли, въобразяваш си, че жена ми е като теб? Откъде ти хрумна тая гнусна история? Кой ти пъхна в главата тия мисли? Жена ми е свята. Моята жена не е изцапана с едно петънце. Не я заслужавам и това ме кара да я уважавам и да й се възхищавам още повече. Жена ми, хубаво ме чуй, стои над всяка клевета. Имам й пълно доверие, сляпо, не ми дава повод и за най-малкото съмнение. Толкова е добра, че освен верността й към мен има навика да ми доверява всичките си мисли, за да ги обсъдим. Де да можех и аз да й доверя своите! Сега, като ми пристигаш с тия абсурдни приказки, се виждам толкова по-долу от нея, че повече не може и да бъде. Ти самата ме наказваш, като твърдиш, че жена ми е като теб или че може в нещо да си приличате. Наказваш ме, защото ми показваш разликата, сравнявам те с нея и ако губиш от сравнението, вината си е твоя… И последно, ако още веднъж изречеш пред мен една думичка само за жена ми, вземам си шапката… и няма да ме видиш до края на живота си.“

Коментар: „И аз, която си въобразих, че не е почтена, сега стигнах дотам да нямам друг изход, освен да призная, че е… Бълнувала ли е Аурора? Така настоява, че не знам… Може и да греши… Възможно е онзи господин да е бил влюбен в нея. Това съвсем не означава, че е грешила…“

И отново в ушите й отекнаха страшните му думи: „Ако още веднъж изречеш пред мен…“ Коментарът дойде успоредно с поведението на филипиката: „Ах, мошеник! По-рано не говореше така. През юни, да, добре си спомням, всичко беше обичам те и те обожавам и как се присмивахме на небесната красавица , макар че винаги я смятахме за добродетелна. Свята, казваш? Тогава защо я лъжеш? Свята! Сега ми излизаш с това: “Вземам си шапката и няма да ме видиш повече" Истина е, че отдавна искаш да го направиш. Търсиш предлог и се хващаш за това, което казах. Сравнявам те с нея и ако губиш от сравнението, вината си е твоя . Все едно да каже, че съм никаквица, че не мога да бъда почтена, дори да искам… Как ме болеше, като го слушах, как ме боли и сега! Гърлото ми се свива и очите ми се пълнят със сълзи. Да ми каже на мен това, на мен, дето се погубвам по него… Но, господи, какво съм виновна аз, че това красиво момиченце е ангел. Дори добродетелта се стоварва върху главата ми. Неблагодарник!"

Повторение на думите, които му бе казала: „Слушай, не го вземай толкова навътре. Може и да е лъжа. Знам ли? Не смятай, че аз съм го измислила. За да се увериш, че не обичам интригите, ще ти кажа, че това, за което толкова се сърдиш, е работа на Аурора.“

А той: „Ако я пипна, ще и отскубна езика. Тая жена е усойница, завистница, интригантка. Внимавай с нея.“

Коментар: „Наистина бях много неблагоразумна. За никого не бива да говориш зле, без да си сигурна, че е така. От тоя момент насам престана да ме гледа както преди. Смачках му себелюбието. Все едно да седнеш неволно върху цилиндър — колкото и да гладиш след това, никога няма да стане какъвто е бил. Точно това няма да ми го прости. Всичко прощава, но засегнат ли му гордостта, прошка няма. «Сърдит ли си?» «Ако си мислиш, че не трябва да бъда!» «Помъчи се да забравиш какво съм ти казала.» «Не мога, обиди ме, падна ми в очите. Понеже ти нямаш нравствено чувство, нищо не разбираш. Не можеш да прецениш колко губи човек, като приказва, повече, отколкото трябва.» «Не ми говори такива неща.» «Сами излизат от устата ми. Откакто наклевети горката ми жена, обожанието и нежността, които изпитвам към нея, се засилват, а виждам и нещо друго: виждам колко съм мизерен, като съм с теб, ти си огледалото, в което се оглежда съвестта ми и мога да те уверя, че образът ми е ужасен.»“