Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Добре, обещавам. Ама ще ми казваш всичко, което научаваш. Казвам ти, че пипна ли я… Все ми е едно дали ще ида в „Модело“, кълна ти се, все ми е едно. Вече я усещам в ръчичките си…

Доня Каста влезе, след като бе отключила сама вратата. Беше късно и Фортуната трябваше да се оттегли. Аурора поработи още малко, като си викаше: „Побеснеят ли, тия глупачки стават опасни. Но ще миряса. Само това оставаше! Хубаво щяхме да се наредим!…“

Една вечер доня Лупе видя племенницата си да влиза толкова отчаяна, че връхлетя върху нея, обзета от гняв, загдето не й доверява вече скърбите си независимо от техните причини.

— Мислиш ли, че трябва да се прибираш по това време? И друг път, много те моля, оставяй агониите си на улицата и не ми се явявай тук с тая погребална физиономия, достатъчно тъжни гледки има у дома.

В душата на Фортуната бушуваше такава буря, че не можа да се стърпи и избухна с онзи детински гняв, който разпалва женските кавги из квартала.

— Госпожо, оставете ме на мира, нито ви се бъркам, нито ме интересува какво лице имате или нямате. Ама че работа… Да не мога да бъда тъжна, понеже госпожата я дразнят тъжните лица… Да почна тогава да танцувам.

Доня Лупе не бе свикнала на такива отговори и за миг се стъписа. Най-сетне рече следното:

— Не си ти, която ще решава дали е моя работа, или не е моя работа. Значи, какво? Станахме свободни вече? Ей че нахалство! Въобразяваш си, че ще търпим тоя кантонализъм 321 321 Политическа самостоятелност на отделните области. — Б.пр. , в който живееш? Виж я какви ги дрънка лудата! Ще те оправя аз, ще те оправя!

Другата бе тъй ядосана и нервите й така се бяха опънали, че като отместваше един стол, го събори на земята, а като слагаше маншона си на скрина, катурна една чаша с вода, която беше върху него.

— Ха така, строши ми столчето… Виж как разля водата.

— Голяма работа.

— Какво? Ще те оправя аз, ще те оправя!

— Ще ме оправите на куково лято, госпожо, мен не може да ме оправи никой…

— Не искам да се ядосвам, не искам и да повишавам глас — рече доня Лупе, като стана от мястото си, — за да не разбере оня несретник.

Излезе да затвори вратите, за да не се чува кавгата, след малко се върна и каза:

— Заспал е. Вдигай шум, щом искаш, нека бедничкият да не може да си почине. Държиш се като… Тихо!

— Вие врещите… Влязох съвсем тихо. Ама все търсите да се заяждате…

— Викай ти, викай. Дори не искаш да оставиш бедното момче да поспи.

— Ако зависи от мен, да спи колкото си иска.

— А най-много ме ядосва твърдоглавието ти — каза доня Лупе, като сниши глас — и това упорство да действуваш на своя глава, да, тая глупава независимост… Ти си дробиш попарата, ти си я сърбаш. Затова си бясна побесняла. Всичко си си заслужила, абсолютно всичко.

В душата на госпожа Рубин цареше такъв смут, че малко оставаше да се отприщи гневът й, най-нищожното произшествие я хвърляше от беса към дълбоката печал, от неудържимата енергия към безутешното бездействие. Нещо се рушеше в нея и отнемаше силите й, избухна в плач също като дете, хванато в беля. Тази промяна, която доня Лупе сметна за плод на способностите си да убеждава, поласка силно самолюбието й. Фортуната се тръшна на един стол и повече от четвърт час не пророни дума, като притискаше кърпичката към лицето си.

— Да, лельо… истина е, че трябваше… да ви казвам… Не го сторих, защото ми се струваше нередно. Какъв ужас! Да идвам в къщи с истории за… Мизерница съм аз, не ми е мястото тук… Това, че плача тук, като знам каква е причината, също е безчестие. Ама не мога иначе. Сърцето ми се къса. Трябва да кажа на някого, че умирам от мъка, че не мога да живея. Не го ли кажа, ще се пръсна… Мислете каквото искате… но съм много нещастна. Знам, че си го заслужавам, че съм лоша, страшно лоша… ама съм много нещастна.

— Ето — каза доня Лупе, като вдигна десница с протегнати два пръста, досущ като епископ, — ето какво става, когато не правиш това, което ти казвам… Ако се беше вслушала в съветите ми от лятото, нямаше да стигнеш дотук.

Сълзите така задушаваха другата, че се наложи леля й да донесе вода.

— Успокой се — рече й тя, — няма да те хокам повече, макар че заслужаваш. Не, не ми обяснявай какво ти е; то е справедливо божие наказание. Мислиш, че съм сляпа? Достатъчно ми е да ти зърна лицето. Това трябваше да се случи, защото лошите пътища винаги водят до лош край… Резултатът е такъв, какъвто ти казвам. Грехът си носи наказанието. Оня човек пак те е оставил. Познах ли?