Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

От магазинчето на аптеката, където работеше нещо, я видя да минава по улицата. „Корабът плува… Винаги точна за срещата. Доня Лупе беснее, бедният Рубин хич го няма и тая гълъбица лети към покрива на съседа. Колко е далече от мисълта, че съм разкрил скривалището й! Доста се поизмъчих, докато успея. И не че имам намерение да я издам… Това е несвойствено за един рицар като мен. Правя го заради себе си. Аз съм си такъв, обичам да дебна тия, които ме интересуват… Съвсем сигурно е, че ще влезе тук след ухажването… Ах каква памет имаш, Сехисмундо! Вече забрави, че й обеща да приготвиш за днес хапчетата хашиш, които искат да дадат на бедния Макси, за да видят дали няма да се проясни малко помътеният му мозък. Да пристъпим към работа и нека най-буйната радост и най-приятната измама — извади от един шкаф шишенцето с екстрат от индийски коноп — просветлят пипето на моя нещастен приятел посредством този драгоценен възбудител.“

Два или три часа по-късно Фортуната влезе в аптеката. Аптекарят забеляза изписана на лицето й дълбока печал. Без съмнение я бе налегнала голяма мъка, голяма, ужасна, от тия, които могат да се изразят единствено чрез риторичния образ на шпага, пронизваща гърдите.

— Приятелко моя — каза й Балестер, — не се бойте, няма да ви досаждам с просташки утешения. Днес изпитвате страдание и не какво да е, ами носите в себе си голяма горест. Не, не отричайте. Вашето лице е за мен книга, най-хубавата от книгите. Чета в нея всичко, което става с вас. Няма смисъл да се измъквате. Ни най-малко не се надявам да ми изповядате скръбта си, преди да се убедите, че лекарят, призван да я излекува, съм аз.

— Стига, Балестер — рече тя мрачно. — Не съм дошла да се шегуваме.

— Вярвам… Като че ли някой ви стяга сърцето с въже.

— Ах, да!… Да — пламенно възкликна младата жена, на която малко й трябваше да избухне в плач.

— И сте плакали, очите ви го казват.

— Да… да… Но престанете с глупостите си и не се бъркайте там, където не ви е работа. Много сте прозорлив днес.

— Винаги съм си бил такъв. Пазете тайните си от другите, от мен — не. Зная откъде идвате. Улицата, номера на къщата, етажа. И ако настоявате, знам и какво се е случило. Неприятност; аз — това, ти — онова; не ме обичаш, обичам те, ту напред, ту назад, завой, хайде отново; мамиш ме, нищо подобно, ти повече и край — сбогом, и ето ти ги сълзите.

Госпожа Рубин оброни глава и цамбурна в черното езеро на тъгата си. Балестер я наблюдаваше безмълвно, с уважение към тая скръб, която бе толкова истинска, че не можеше да се скрие. Най-сетне Фортуната стана от стола, като човек, дошъл на себе си, и запита:

— Приготвихте ли хапчетата?

— Тук са — рече той, подавайки й кутийката. — Между впрочем няма да е зле и вие да вземете едно.

— Аз? Моето не се оправя с хапчета… Бъдете жив и здрав, отивам си в къщи.

— Успокойте се — каза й Сехисмундо на вратата. — Животът е такъв — днес — мъка, утре — радост. Трябва да бъдем спокойни и да приемаме нещата каквито са, да не обвързваме цялото си същество само с един човек. Когато една свещ изгори, трябва да се запали друга… Значи, горе главата и да се научим да презираме… Който не умее да презира, не е достоен за насладите на любовта… И последно, моя мила приятелко, вече знаете, че съм на вашите заповеди, че в мое лице имате най-покорния слуга в случай на нужда, грижлив приятел, сдържан, добър човек… Всичко хубаво.

Младата жена се качи у дома си. Доня Лупе я нямаше, тъй като по това време ходеше редовно на разпродажбите в заложната къща. Максимилиано прекарваше дълги часове в кабинета си или в спалнята и не излизаше дори в коридора, обикновено лежеше на канапето, потънал в съзерцание, което приличаше по-скоро на сънливост, с поглед, втренчен в една точка на тавана също като отшелник-ясновидец. Не пречеше на никого, не отказваше да яде или да глътне лекарствата, изпълняваше безропотно каквото му нареждаха, сякаш основното в тая фаза на мозъчното боледуваме бе отсъствието на воля, отказът да бъдеш нещо, с цел да станеш всичко. Чувствувайки се сама в къщата, Фортуната почна да се върти насам-натам, за да си намери някаква работа, която да я разсее и разтуши. Невъзможно. Колкото повече работеше, с толкова по-голяма настойчивост и яснота се повтаряше в съзнанието й онова, което бе преживяла сутринта. „Ще полудея — рече си, докато натапяше прането. — По-луда съм от болния Макси и това ще ме довърши.“

Без да влияят на машиналните й движения, в съзнанието на клетата жена се повтаряха с точност сцената, думите, жестовете, най-незначителните промени в разговора. Докато ги възпроизвеждаше, хрумваха й коментари, които се редяха като хаотични бележки. Работата на мозъка й представляваше трескава и мъчителна смесица от дейността на разсъдъка и паметта, които се преплитаха и припламваха с блясъка на светкавица.