Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Защо не дойдохте да ме видите? Бях толкова прилежен…

— Не знаех. Ще ходите ли и утре?

— Наистина ли ще дойдете да ме видите? Как само ще ми се смеете!

— Да се смея? Откъде ви хрумна! Ще дойда да взема пример.

— Наистина?

— А защо не?

— Е, тогава ще видите как си съпернича с Еступиня… Ще видите, ще видите… Всеки ден все повече.

— Всеки ден! Но нали тръгвате утре?

— Вярно, бях забравил… Добре, няма да заминавам.

— Не казвам това, трябва да заминете и там да продължите.

— Там няма смисъл.

— Как тъй да няма?

— Там ще ме пипнат едни мои приятелки-протестантки и ща не ща, ще отстъпя от вярата… Вината ще бъде ваша, върху вашата съвест ще тежи. Да оставам ли или да си вървя?

— Толкова голяма отговорност не смея да поема. Сторете, което намерите за най-добре… Ето, най-сетне стигнахме. Много ли се изморихте?

— Мъничко… Но с вас винаги се чувствувам добре. Искате ли да слезем?

— Отново?

— Да, за да се качим пак… Все едно че сте искали да стигнете до четвъртия етаж.

— Не бих си простила да ви изморя толкова.

Влязоха и Хасинта се запъти към стаята на светицата. Морено отиде в своята и се отпусна на канапето, като килна назад шапката си. Мислеше да си почине малко и след това да влезе при Гилермина. „Не, няма да отида, не искам да я виждам повече. Защо да се измъчвам? Свърши се. Да му сипем пепел.“ Малко по-късно, като усети, че Хасинта си тръгва, приближи до вратата с надеждата да я види. Но не успя да види нищо. Тъй като още не бяха запалили осветлението в антрето, можа да различи само един неясен силует, една сянка и чу две-три думи, които си размениха на раздяла Хасинта и църковната мишка . Тя влезе в стаята на племенника си и го завари да се разхожда.

— Как се чувствуваш, послушнико? — запита с много нежност.

— Горе-долу, почти добре… Надявам се тая нощ да поспя.

— Легни си рано.

— Това мисля да сторя. А утре… Слушай, Хасинта не ти ли каза, че утре смятам да дойда пак в „Сан Хинес“?

— Не, не ми каза.

— Каза ли ти, че ще дойде да ме види как се моля?

— Не… За теб не е ставало дума.

— А това, че се качи с мен по стълбите и?…

— Не… Нищо.

Морено усети ужасното туптене в гърдите му да потъва в ледена вълна. Трябваше да седне, защото краката му се разтрепераха и му се виеше свят.

— Ако утре искаш пак да дойдеш, ще те повикам. Естествено при положение, че прекараш добре нощта.

— Ще постоим там — рече мрачно Морено, — ще подхвърлим на отчаянието ми един час развлечения, както се хвърля месо на някой звяр, за да не хапе.

— Ако бе помолил бог, ама хубаво го бе помолил, да ти излекува тия сплинове , щеше да го стори… Помоли го, синко, знам какво говоря!

— Откъде ще знаеш? Как можеш да знаеш какво има от другата страна на черната врата?

— С това ли ми излизаш сега? Може да си изгубил част от вярата си, но цялата не се губи никога. Тия неща се казват ей тъй, от глупост. При всичките ти шеги само да те почешат и вярващият ще се покаже…

— Не, глупачко, в нищо не вярвам, в нищо, в нищо — каза Морено превзето, изпитвайки удоволствие да я подразни.

— Нека бог съди… Защо тогава идваш с мен в църквата?

— Ами да се поразвлека малко, да те погледам, да погледам и Еступиня, странни представители на човешкия род, чудатости, образци, като всички тия неща, които нося в Лондон на запалените по местното и типичното.

Гилермина въздишаше. Не искаше да се разстройва.

— Ако става дума за странности — рече тя накрая със смях, — теб наистина би трябвало да те показват по панаирите… Вход два реала, за деца и войници по един . Вярвай ми, тоя, който би се захванал да те показва, щеше да спечели пари.

— Заедно с една табелка, на която да пише: „Това е най-нещастният човек на света.“

— По твоя вина, по твоя вина, това трябва да се добави. Да си нещастен и да не обърнеш очи към бога, това е последното, което ми оставаше да видя. Тъй, глупако, още повече се овъргаляй в калта, стани още по-голям материалист и сладострастник, да видим дали щастието ще те споходи… Ти си един високомерен човек, глупак… Слушай, племеннико, отивам си, защото ако не си тръгна, ще те напердаша със собствения ти бастун.

Той бе така погълнат от мислите си, че дори не я чу, когато излезе.

Вечеря без особен апетит в компанията на сестра си и Гилермина. Като свършиха, каза на Гилермина, че е наредил да й дадат излишъка от личната му сметка и тя така се зарадва, че не можа да сдържи радостта си, приближи се до него и каза: